Освен това… Къде щеше да отиде?
Ако избягаше и се скриеше някъде, щеше да изложи на опасност приятелите си. А след тежки „разпити“, проведени от ченгета като Мелвин и Младши, те може би щяха да стигнат до извода, че Купола е най-малкият им проблем. Големия Джим вече се беше метнал на седлото, а такива като него яздеха здраво. Често изтощаваха коня до смърт.
Той се унесе в неспокоен сън. Сънува русото момиче, което караше стария пикап. Сънува, че то го качва и че успяват да се измъкнат от Честърс Мил точно навреме. Тъкмо когато момичето разкопчаваше блузката си, за да му покаже бледолилавия си дантелен сутиен, един глас каза:
— Как я караш, гадино? Хайде ставай!
22.
Джаки Уетингтън прекара нощта в къщата на семейство Евърет. Въпреки че децата кротуваха и че леглото в стаята за гости беше удобно, тя не мигна. Към четири часа сутринта вече беше решила какво трябва да се направи. Осъзнаваше рисковете, осъзнаваше също така, че няма да се успокои, докато Барби е затворен в килията. Ако ѝ беше по силите да организира някаква съпротива (или просто да предизвика задълбочено проучване на убийствата), отдавна щеше да го е направила. Познаваше се обаче много добре и затова такива мисли дори не ѝ минаваха през главата. В Гуам и Германия се беше справяла добре със задачите си, които основно се състояха в будене на заспали в баровете войници, преследване на избягали и разчистване след катастрофи, но случващото се в Честърс Мил не беше работа за един главен сержант. Нито пък за единствената в градчето полицайка ма редовна служба, чиито колеги мъже я наричат зад гърба ѝ „цицана“. Те си мислеха, че тя не знае, но тя знаеше. Сега обаче пубертетският сексизъм на училищно ниво беше най-малкият ѝ проблем. На това трябваше да бъде сложен край и президентът на Съединените щати беше възложил тази задача на Дейл Барбара. Но волята на главнокомандващия не беше най-важното в случая. Най-важното беше да не изоставяш другарите си в беда. Свещеното правило. Като за начало Барби трябваше да разбере, че не е сам. Така той щеше да може да планира по-добре действията си.
Когато в пет сутринта Линда слезе на долния етаж, първите слънчеви лъчи се опитваха да се промъкнат през прозорците. Дърветата и храстите отвън не помръдваха, нямаше абсолютно никакъв вятър.
— Трябва ми пластмасова купа — каза Джаки. — Трябва да бъде малка и непрозрачна. Имаш ли?
— Разбира се, но защо ти е?
— Защото ще занесем закуска на Дейл Барбара. Овесени ядки. На дъното ще оставим бележка.
— Какви ги говориш? Джаки, не мога да направя такова нещо. Имам деца.
— Знам. Но ти ми трябваш, защото няма да ме пуснат долу сама. Ако бях мъж, може би щяха да ме пуснат, но тези тук са пречка. — Тя посочи гърдите си. — Имам нужда от теб.
— Каква бележка?
— Ще го освободя утре вечерта. — По гласа ѝ не си личеше, че се вълнува. — По време на градската среща. В това няма да те намесвам.
— Няма да ме намесваш! — Линда стискаше нощницата си.
— По-тихо! Може би Ромео Бърпи… ако успея да го убедя, че Барби не е убил Бренда. Ще си нахлузим чорапи на главите, за да не ни познаят. Никой няма да се изненада, местните хора вече си мислят, че той има много поддръжници.
— Те си полудяла!
— Не. По време на градската среща в участъка ще има съвсем малко полицаи. Трима-четирима, ако имаме късмет — двама. Сигурна съм.
— Аз не съм!
— Има време до утре вечерта. Преди това той трябва да ги залъже. А сега ми дай купата.
— Джаки, не мога да го направя.
— Да, можеш — обади се Ръсти, който неочаквано се беше появил на прага. Носеше шорти и фланелка на „Ню Ингланд Пейтриътс“. — Трябва да поемем някакъв риск, въпреки децата. Нещата няма да се оправят от само себе си.
Линда го изгледа, хапейки долната си устна. След това се наведе и започна да тършува из един от шкафовете.
— Купата е тук някъде.
23.
Когато влязоха в сградата на полицейското управление, те видяха, че на рецепцията няма никого — Фреди Дентън се беше прибрал вкъщи да поспи. Наоколо обаче се мотаеха неколцина от новите полицаи, пиеха кафе и разговаряха на висок глас — за тях беше вълнуващо да са на крак в такъв ранен час. Джаки забеляза двама от многобройните братя Килиан, рокерката Лорън Конри, която беше редовен посетител на „Дипърс“, и Картър Тибодо. Не знаеше имената на другите, но двама от тях познаваше по физиономия, момчета, които редовно припкаха от училище, вземаха наркотици и нарушаваха Правилника за движение по пътищата. Новите полицаи (най-новите от новите) не носеха униформи. Те бяха завързали сини ленти на ръцете си.