— Със сигурност ще ме попитат къде си точно. Тогава?
— Казвай, че не знаеш, но че си чула да споменавам нещо за западната част на града.
— Блек Ридж е на север.
— Да. Трябва да се покрия, в случай че Рени поръча на Рандолф да изпрати хайка по петите ми. Ако ти се обадят по-късно, кажи им, че си била изморена и вероятно си се объркала. И скъпа, преди да отидеш в участъка, направи списък на хората, които според теб не вярват, че Барби е извършил убийствата. — Замисли се, защото пак започваше да разделя хората на свои и чужди. — Трябва да поговорим с тях преди утрешната среща. Много дискретно.
— Ръсти, сигурен ли си? След пожара миналата нощ всички в града искат да разберат кои са приятелите на Дейл Барбара.
— Дали съм сигурен? Да. А дали ми харесва? Разбира се, не.
Тя отново погледна жълтеникавото небе, после насочи вниманието си към двата дъба в предния двор. Отпуснатите им неподвижни листа бяха придобили особен цвят. Тя въздъхна.
— Ако Рени е накиснал Барбара, то тогава вероятно е заповядал да изгорят редакцията на вестника. Знаеш това, нали?
— Знам.
— А Джаки къде ще скрие Барбара, ако успее да го освободи от затвора? Къде ще е на сигурно място?
— Трябва да помисля по този въпрос.
— Ако намериш генератора и го изключиш, цялата тази шпионска работа става безсмислена.
— Моли се да успея.
— Ще се моля. Ами радиацията? Не искам да се разболееш от левкемия или от някоя друга лоша болест.
— Помислил съм за това.
— Да питам ли?
Той се усмихна.
— Не питай. Идеята е доста шантава.
Тя вплете пръстите си в неговите.
— Внимавай.
Той я целуна нежно.
— И ти внимавай.
Те се загледаха в Джаки, която люлееше момичетата. Имаха сериозни причини да бъдат много внимателни. В същото време Ръсти стигна до извода, че рискът се превръща в основен фактор в живота му. Но трябваше да действа по такъв начин, че когато се бръсне сутрин, да може да се гледа в огледалото.
2.
Коргито Хорас обичаше човешката храна.
Всъщност коргито обожаваше човешката храна. Тъй като беше малко едричък (а и през последните години космите около муцуната му бяха започнали да посивяват), той не трябваше да я яде. Джулия беше проявила благоразумие и беше престанала да му подхвърля лакомства, когато ветеринарят безцеремонно заяви, че преяждането скъсява живота на домашния ѝ любимец. Този разговор се беше провел преди шестнайсет месеца и оттогава Хорас се хранеше с гранулирана кучешка храна, като от време на време намазваше по някоя диетична кучешка бисквитка. Бисквитките приличаха на опаковъчен стиропор и съдейки по укорителния поглед, който той ѝ хвърляше, преди да ги погълне, Джулия предположи, че вкусът им едва ли е много по-различен. Но тя отстояваше позициите си — никакви препържени пилешки кожички, никакъв чипс, никакви залъци от сутрешната ѝ поничка.
По този начин приемът на забранени храни от страна на Хорас беше ограничен, но не ѝ преустановен. Диетата го принуди сам да си търси храна, което всъщност му доставяше удоволствие, защото така си припомняше ловните инстинкти на предците си. Сутрешните и вечерните разходки за него бяха източник на кулинарни наслади. Хората хвърляха невероятни неща в канавките покрай главната и Уест Стрийт — улици, по които Джулия често го разхождаше. Там той намираше пържени картофки, бисквити с фъстъчено масло и опаковки от сладолед с полепнали по тях парченца шоколад. Веднъж дори попадна на голямо парче пай, което се озова в стомаха му, преди някой да успее да изрече думата „холестерол“.
Той не успяваше да налапа всички лакомства, които надушваше. Понякога Джулия забелязваше, че той е намерил нещо, и дръпваше каишката. Все пак си похапваше добре, защото докато го разхождаше, стопанката му често четеше я книга, я „Ню Йорк Таймс“. Това, че биваше пренебрегван за сметка на „Таймс“, невинаги му харесваше — например, когато искаше хубаво да бъде почесан по корема, — но по време на разходките пренебрегването беше блаженство. За малките жълти коргита пренебрегването означава закуска.
Тази сутрин също го пренебрегваха. Джулия и другата жена — собственичката на къщата (със сигурност беше собственичката, защото миризмата ѝ се усещаше навсякъде, особено около стаичката, в която хората се изхождат и маркират територията си), разговаряха. Другата жена се разплака и Джулия я прегърна.
— По-добре съм, но не съм съвсем добре — каза Андрея. Те бяха в кухнята. Хорас подушваше кафето което пиеха. Студено кафе, не топло. Подушваше и сладки. Сладки с глазура. — Искам ги. — Ако тя говореше за сладките с глазура, Хорас също ги искаше.