— Вероятно още дълго време ще изпитваш нужда от тях — рече Джулия, — но това не е най-важното. Поздравявам те за куража, Анди, но Ръсти беше прав — глупаво и опасно е да ги спираш внезапно. Цяло чудо е, че не си получила гърч.
— Май получих. — Андрея отпи от кафето си. Хорас чу сърбането. — Сънувах няколко страшно реалистични сънища. Веднъж сънувах пожар. Голям пожар. На Хелоуин.
— Но си по-добре.
— Мъничко. Започвам да мисля, че мога да се справя. Ако искаш остани при мен, Джулия, смятам обаче, че би могла да си намериш по-добро място. Миризмата…
— Има начини да се преборим с нея. Ще купим вентилатор с батерии от магазина на Бърпи. Ако наистина предлагаш подслон и храна за мен и за Хорас, ще приема. Имаш проблеми, не трябва да си сама.
— Май няма други варианти, мила.
— Знаеш какво имам предвид. Защо го направи?
— Защото за пръв път, откакто ме избраха, този град има нужда от мен. И защото Големия Джим каза, че няма да си получа лекарствата, ако се противопоставя на плановете му.
Хорас престана да се заслушва. Нещо друго го беше заинтересувало. Чувствителният му нос долови някаква миризма, която идваше откъм пространството между стената и единия край на кушетката. Точно на тази кушетка Андрея обичаше да седи в отминалите добри дни, когато беше прекалила с лекарствата. Тогава тя гледаше „Преследвани“ (добро продължение на „Изгубени“), „Да танцуваш със звездите“ или някой филм по HBO. Докато гледаше телевизия, тя често хапваше пуканки, като поставяше купата на малката масичка. И тъй като надрусаните хора рядко са чисти и подредени, сега под масичката се търкаляха пуканки. Хорас беше усетил тяхната миризма.
Той остави жените да си бъбрят и се промъкна под масичката. Отдолу беше доста тясно, но пък и той беше станал дребен, откакто Джулия го включи в специалната програма за отслабване на коргита. Първите пуканки бяха точно зад кафявия плик, в който се намираше файла „Вейдър“. Хорас стоеше върху името на стопанката си, написано с красивия почерк на Бренда Пъркинс, и обираше с език изненадващо богатата находка, когато Андрея и Джулия се върнаха в дневната.
Една жена каза: „Дай ѝ това.“
Хорас вдигна глава и наостри уши. Не говореше Джулия, нито другата жена; говореше мъртъв глас. Хорас, както и всички други кучета, често чуваше гласове на мъртви хора, а понякога дори виждаше самите тях. Мъртвите бяха наоколо, но живите хора не можеха да ги видят, както не можеха и да надушат десетките хиляди миризми в природата.
„Дай това на Джулия. Тя има нужда от него, за нея е.“
Абсурдно. Джулия никога не би изяла нещо, което той е държал в устата си; Хорас знаеше това от дългия си опит. Дори ако го избуташе с муцуната си, тя пак нямаше да го изяде. Беше човешка храна, да, но същи така беше и храна от пода.
„Не пуканката. Говоря за…“
— Хорас? — Гласът на Джулия беше рязък, което означаваше, че е ядосана. Май искаше да му каже, че е лошо куче, дрън-дрън. — Какво правиш там? Излизай веднага!
Хорас включи на задна. Дари Джулия с най-чаровната си усмивка — леле, да знаеш колко те обичам, — като се надяваше, че за носа му не е залепнала пуканка. Той беше успял да налапа няколко, но усещаше, че има още големи залежи.
— Храна ли търсиш?
Хорас седна и я погледна с характерното за него възхитено изражение. Беше искрен, наистина обожаваше Джулия.
— Май трябваше да те попитам какво успя да докопаш? — Тя се наведе, за да огледа пространството между кушетката и стената.
Точно в този момент другата жена започна да издава странни звуци. Обви ръце около гърдите си, опитвайки да спре треперенето, но не успя. Миризмата ѝ се промени и Хорас разбра, че тя ще повърне. Той я следеше внимателно с поглед. Човешкото повръщано понякога съдържаше хубави неща.
— Андрея? — каза Джулия. — Добре ли си?
Глупав въпрос. Не можеш ли да я помиришеш? Но този въпрос също беше глупав. Та Джулия едва ли можеше да подушва собствената си пот.
— Да. Не. Не трябваше да ям онази кифла със стафиди. Май ще… — Тя излезе на бегом от стаята. Хорас стигна до извода, че тя смята да добави още миризми, към тези, идващи от мястото за пишкане и акане. Джулия тръгна след нея. За момент Хорас се поколеба дали да не се мушне отново под масата, но надуши тревога у Джулия и затова се втурна по петите ѝ.
Съвсем беше забравил за мъртвия глас.
3.
Ръсти се обади на Клеър Макклачи от колата. Беше рано, но тя отговори на първото позвъняване. Той не се изненада. Никой в Честърс Мил не спеше добре напоследък, не и без помощта на хапчета.