— Вероятно ще намеря и предпазни очила, от онези, които техниците и рентгенолозите са ползвали през седемдесетте. Макар че може и да са ги изхвърлили. Надявам се, че радиацията няма да е много по-висока от последния отчет, направен от децата, който всъщност е бил в зелената зона.
— Да, ама нали каза, че те не са се приближили.
Парамедикът въздъхна.
— Ако стрелката на Гайгеровия брояч покаже между осемстотин и хиляда, запазването на плодовитостта ми ще бъде най-малката ми грижа.
Преди да тръгнат, Микела (вече носеше къса пола и семпъл пуловер) нахлу в кухнята и започна да мъмри съпруга си. Щял да ги въвлече в неприятности. Случвало се било преди, сега пак щяло да се случи същото. Само че сега щяло да бъде много по-зле.
Роми я взе в прегръдките си и започна да ѝ говори на френски. Тя също премина на френски, като засъска злобно. Той не ѝ се даваше. Тя го удари два пъти с юмрук в рамото, след това изкрещя и го целуна.
Когато излязоха отвън, Роми сви сконфузено рамене:
— Тя си е такава. Има душа на поет и нрав на куче.
4.
Когато Ръсти и Ромео Бърпи стигнаха в универсалния магазин, Тоби Манинг вече чакаше отпред, готов да отвори и да започне да обслужва клиенти, ако Роми пожелае. Петра Сиърлс, която работеше в аптеката отсреща, му правеше компания. Бяха седнали на пластмасови столове, на чиито подлакътници висяха етикетчета с надпис: „Край на голямата лятна разпродажба“.
— Сигурно няма да искаш да ми кажеш нищо за предпазния костюм, който ще направиш преди… — Ръсти погледна часовника си — … десет часа?
— Така ще е по-добре — увери го Роми. — Ще ме помислиш за луд. Действай, докторе. Отиди да вземеш ръкавиците, очилата и престилката. Поговори с децата. Ще ми трябва малко време.
— Ще отваряме ли, шефе? — попита Тоби, когато Роми излезе от микробуса.
— Не знам. Може би следобед. Тази сутрин имам малко работа.
Ръсти потегли към болницата. Едва когато стигна до Таун Комън Хил, осъзна, че Тоби и Петра са вързали сини кърпи на ръцете си.
5.
Няколко секунди преди да се откаже от търсенето, в един от шкафовете в рентгенологията Ръсти намери ръкавици, престилки и предпазни очила. Каишката на очилата беше скъсана, но той не се съмняваше, че Роми ще разреши някак си проблема. Зарадва се, че не му се наложи да обяснява защо тършува из шкафовете. Всички в болницата като че ли спяха.
Той излезе навън, подуши въздуха — застоял, миришещ леко на дим — и погледна на запад, към черното петно, което се беше появило след ракетните удари. Заприлича му на кожен тумор. Осъзна, че се е концентрирал изцяло върху Барби, Големия Джим и убийствата защото те бяха човешкият фактор — нещо, от което той разбираше. Но пренебрегването на Купола би било грешка, грешка, която можеше да доведе до катастрофални последици. Купола трябваше да бъде премахнат колкото се може по-скоро, иначе родителите му (те страдаха от белодробни болести) щяха да имат проблеми. А те бяха просто канарчетата във въглищната мина.
Онова пожълтяло сякаш от никотин небе.
— Не е добре — промърмори той и хвърли насъбраните вещи в багажника на микробуса. — Изобщо не е добре.
6.
Трите деца бяха в къщата на Макклачи, когато Ръсти пристигна. Изглеждаха неестествено притихнали, като се имаше предвид, че до края на тази октомврийска сряда можеха да станат национални герои. Ако съдбата им се усмихнеше, разбира се.
— Готови ли сте? — попита сърдечно той, въпреки че не беше в кой знае колко добро настроение. — Преди да тръгнем за натам, трябва да се отбием в магазина на Бърпи, но това няма да отнеме много…
— Първо трябва да ти кажат нещо — подхвана Клеър — Налага се за съжаление. Нещата вървят на зле. Искаш ли чаша портокалов сок? Опитваме се да го изпием преди да се е вкиснал.
Ръсти доближи палеца и показалеца си един към друг, за да покаже, че иска съвсем малко. Не харесваше особено портокалов сок, само търсеше повод да отпрати Клеър, а и му се струваше, че тя гори от желание да излезе. Беше бледа и като че ли се страхуваше. Той предположи, че страховете ѝ не са породени от това, което са намерили децата. Тук имаше някаква друга причина.
„Точно това ми трябва“ — помисли си той.
Когато тя излезе, Ръсти каза:
— Разказвайте!
Бени и Нори погледнаха Джо. Той въздъхна, отметна назад падналия на челото му кичур и пак въздъхна. Приликата между този сериозен младеж и детето, което преди три дена лудуваше в полето на Олдън Динсмор, беше съвсем малка. Лицето му беше бледо като това на Клеър; на челото му се бяха появили няколко пъпчици (вероятно първите). Ръсти и преди беше виждал такива обриви. Обриви, причинени от стрес.