Рени отново побесня:
— Не би направил такова нещо!
— О, мога, мога. — Онази усмивка май пак се беше появила. — Ти ще ми се присмиваш от твоята страна на Купола, а аз ще ти се присмивам от моята. Повечето от хората, които ще се скупчат до преградата, ще носят фланелки с надписи: „Дейл Барбара е невинен“, „Освободете Дейл Барбара“ и „Осъдете Джеймс Рени“. Ще се леят сълзи. Разделените от Купола ще се опитват да докоснат дланите си и дори да се целунат, въпреки невидимата преграда. Журналистите ще направят страхотни репортажи, пропагандата ще действа перфектно. И най-важното, хората в твоя град ще започнат да се чудят защо са се оставили да ги управлява такъв некомпетентен човек като теб.
— Няма да го позволя — произнесе с надебелял глас Големия Джим.
— И какво ще направиш? Та това са повече от хиляда човека. Не можеш да ги застреляш всичките. — Кокс замълча за момент, а когато заговори отново, гласът му беше съвсем спокоен: — Хайде да се споразумеем, съветник Рени. Все още можеш да се измъкнеш чист. Просто трябва де се откажеш от поста си.
Големия Джим видя, че Младши се носи по коридора като призрак (облечен в долнище на пижама и обут с чехли), но не му обърна никакво внимание. Дори ако синът му се строполеше мъртъв, той нямаше да помръдне от бюрото си, щеше да продължи да умува, стискайки здраво златната топка и телефона. Най-много го тормозеше мисълта, че трябва да сдаде властта на Андрея Гринъл и на онази Уетингтън.
Това беше шега.
Лоша шега.
— Полковник Кокс, върви по дяволите!
Той затвори, извъртя се настрани и хвърли златната топка. Успя да уцели снимката с автограф на Тайгър Уудс. Стъклото се пръсна, рамката падна на пода, а Картър Тибодо, който беше свикнал да всява страх, но не и да се страхува, скочи уплашено на крака.
— Господин Рени? Добре ли сте?
Той изобщо не изглеждаше добре. По бузите му бяха разцъфнали пурпурни петна. Малките му очи бяха облещени, аха, да изскочат от орбитите си. Вената на челото му пулсираше.
— Никога няма да успеят да ми отнемат този град — прошепна Големия Джим.
— Ама, разбира се — рече Картър. — Без теб загиваме.
Тези думи поуспокоиха Големия Джим. Той посегна към телефон, но тогава си спомни, че Рандолф се е прибрал вкъщи да поспи. Новият началник на полицията, който почти не беше почивал от началото на кризата, беше заявил на Картър, че ще спи поне до обяд. Това нямаше значение. Така и така нямаше никаква полза от него.
— Картър, ще напишеш една бележка. Покажи я на Морисън, ако той е в участъка тази сутрин, а след това я остави на бюрото на Рандолф. След това се връщай веднага тук. — Той сбърчи чело и се позамисли. — И виж дали Младши е там. Той излезе, докато аз говорех по телефона с онзи нагъл полковник. Не го търси, ако не е там, но ако е, виж дали е добре.
— Добре. Какво да пиша?
— Скъпи Рандолф, Джаклин Уетингтън трябва незабавно да бъде отстранена от полицията.
— Това „уволнена“ ли означава?
— Да.
Картър започна да драска в тефтера си. Големия Джим търпеливо го изчака. Вече беше добре.
— И добави: Драги Морисън, когато Уетингтън се яви на работа, моля те, информирай я, че е освободена и че трябва да прибере личните си вещи от шкафчето, което е ползвала до момента. Ако поиска да узнае причините, кажи ѝ, че правим реорганизация и че повече нямаме нужда от услугите ѝ.
— Узнае с „о“ или с „у“ се пише, господин Рени?
— Правописът не е важен, бележката е важна.
— Да. Добре.
— Ако има някакви въпроси, да ме потърси.
— Разбрано. Това ли е всичко?
— Не. Онзи, който я види пръв, да ѝ вземе значката и пистолета. Ако започне да протестира, че пистолетът е нейна лична собственост, да ѝ дадат разписка и да ѝ кажат, че ще си го получи обратно след края на кризата.
Картър драска още известно време, след това вдигна поглед.
— Какво му е на Младши, господин Рени?
— Не знам. Май има мигрена. Каквото и да е, сега нямам време да се занимавам с него. Зает съм с по-неотложна работа. — Той посочи бележника. — Дай да видя.
Картър му го даде. Пишеше като третокласник, но пък не беше пропуснал нищо. Рени се подписа.
9.
Картър занесе плодовете на секретарския си труд в полицейския участък. Когато видя какво пише на бележката, Хенри Морисън се учуди много, даже беше готов да възрази. Картър се огледа наоколо, търсейки Младши, но Младши го нямаше; оказа се, че никой не го е виждал. Каза на Хенри да хвърля по едно око, след това реши да слезе долу при Барби. Задържаният лежеше на леглото, сложил длани под главата си.
— Твоят шеф се обади — рече му Картър. — Онзи полковник, Кокс. Господин Рени каза, че е нагъл.