— Благодаря ти, Господи! — каза Джаки.
— Благодариш на Господ, че се е родило чудовище? — Пайпър се усмихна и вдигна вежди.
— Не, благодаря на Господ, че си разбрала.
— Има и още, нали?
— Да, но наистина ли искаш да се забъркаш в тази работа?
— Скъпа, аз вече съм се забъркала. Тебе може да те тикнат в затвора, защото заговорничиш, но и мен може да ме тикнат, защото съм чула, но не съм съобщила на властите. Сега ние двете с теб си падаме нещо като терористки домашно производство.
Джаки притихна и се замисли върху думите на Пайпър.
— Не става въпрос само за Дейл Барбара, нали? Ти искаш да организираш съпротивително движение.
— Предполагам, че да. — Джаки пресилено се изсмя. — След шест години служба в американската армия… струва ми се странно — каквото и да е ставало, винаги съм била лоялна към държавата, — но… минавало ли ти е през главата, че е възможно Купола да не изчезне? Нито до есента, нито до зимата, нито догодина? Може цял живот…
— Да — спокойно изрече Пайпър, ала лицето ѝ леко пребледня. — Минавало ми е. Повечето хора в града също имат подобни опасения, макар и смътни.
— Замисли се тогава. Искаш ли години наред да бъдеш управлявана от диктаторски режим, начело на който е смахнат убиец?
— Разбира се, че не.
— Може би сега е шансът ни да го спрем. Да, той вече не е ембрион, но репресивната машина тепърва ще набира сила. Време е да действаме. — Джаки спря за момент. — Ако той заповяда да бъдат конфискувани оръжията на обикновените граждани, няма да можем да направим нищо.
— Какво да направя?
— Хайде да проведем една среща тук. Тази вечер. С тези хора, ако дойдат. — Тя извади от джоба си списъка, който двете с Линда Евърет бяха съставили.
Пайпър разгъна листа и започна да чете. Имената бяха само осем. Тя вдигна поглед:
— Лиза Джеймисън, библиотекарката с кристалите? Ърни Калвърт? Сигурна ли си за тези двамата?
— Не е ли добре да разполагаме с библиотекарка, при условие, че си имаме новоизлюпена диктатура? Що се отнася до Ърни… според мен след това, което се случи вчера в супермаркета, ако Джим Рени гори като факла, той не би се изпикал върху него, за да го изгаси.
— Доста цветисто.
— Смятах да накарам Джулия Шамуей да проучи Ърни и Лиза, но ще мога и аз да свърша тази работа. Вече имам предостатъчно време.
На външната врата се позвъни.
— Сигурно е опечалената майка. — Пайпър се изправи. — Предполагам, че е пийнала. Едва ли е успяла да потуши мъката си с бренди обаче.
— Не ми каза какво ти е мнението за срещата.
Преподобната се усмихна.
— Кажи на нашите приятели терористите да дойдат някъде между девет и девет и половина вечерта. Един по един и пеша — стандартна процедура още от времето на Френската съпротива. Не трябва да се набиваме на очи.
— Благодаря ти — изрече Джаки. — Много ти благодаря.
— Няма защо. Този град е и мой. Би ли излязла през задната врата?
11.
В багажника на микробуса на Роми Бърпи имаше купчина чисти парцали. Ръсти завърза два от тях един за друг и си направи импровизирана маска. Въпреки това смрадта, идваща откъм мъртвата мечка, дразнеше носа, гърлото и дробовете му. Първите личинки вече пъплеха по очите, устата и разбитата глава на животното.
Той стана, отстъпи назад и леко се олюля. Роми го сграбчи за лакътя.
— Хвани го, ако припадне — каза нервно Джо. — Може би възрастните са по-чувствителни.
— Добре съм — увери ги медикът. — Просто тази миризма…
Светът миришеше зле и без мечката. На дим и на застояло, сякаш Честърс Мил се беше превърнал в голяма затворена стая. Освен тези „ухания“ той усети и мириса на гниеща растителност, както и специфичната смрад на блато, която идваше от коритото на пресъхващата Престил. На Ръсти му се прииска да има вятър, но нямаше. Все пак понякога въздухът се поразмърдваше, колкото да донесе още лоши миризми. На запад имаше облаци — вероятно над Ню Хемпшир се изливаше порой, — но когато стигнеха Купола, те се разделяха като река, срещнала огромна канара. Ръсти се съмняваше, че под Купола някога ще завали дъжд. Каза си, че трябва да хвърли едно око на метеорологичните сайтове… ако изобщо намери време. Имаше толкова ангажименти.
— Тази мецана дали не е умряла от бяс, докторе? — попита Роми.
— Съмнявам се. Мисля, че децата са абсолютно прави — самоубила се е.
Роми седна зад кормилото, изчака другите да се качат и подкара бавно по Блек Ридж Роуд. Ръсти държеше Гайгеровия брояч в скута си. Уредът цъкаше равномерно. Той забеляза, че стрелката доближава +200.