— Не, но за момент ми замириса силно на дим. Но нали въздухът си мирише така напоследък.
— Аз видях купчина горящи тикви — поясни Джо. — Казах ти, нали?
— Да. — Ръсти не беше обърнал голямо внимание на думите му, въпреки това, което беше казала собствената му дъщеря. Сега вече наостри уши.
— Аз чух викове — каза Бени, — но не си спомням нищо друго.
— И аз ги чух — намеси се Нори. — Беше тъмно, макар че слънцето не беше залязло. Ехтяха викове. По лицето ми падаха сажди.
— Докторе, дали няма да е по-добре да се върнем, а? — попита Роми.
— В никакъв случай — възрази Ръсти. — Бих опитал всичко, за да измъкна оттук моите деца и децата на другите.
— Обзалагам се, че и някои от възрастните искат да се чупят — отбеляза Бени. — Джо го смушка с лакът.
Ръсти погледна Гайгеровия брояч. Стрелката се беше заковала на +200.
— Стойте тук! — каза той.
— Докторе — рече Джо, — ами ако радиацията се повиши и ти загубиш съзнание? Какво да направим?
Ръсти се замисли.
— Ако съм близо, издърпайте ме. Без Нори. Само вие тримата.
— Защо пък без мен? — попита тя.
— Защото някой ден може да ти се прииска да имаш деца. Деца с две очи и с нормални крайници.
— Добре. Съгласна съм — отвърна тя.
— А що се отнася до вас тримата, краткотрайното излагане на радиация не представлява опасност. Повтарям, краткотрайното. Ако падна на половината път, или чак в овощната градина, оставете ме.
— Това е доста кофти, докторе — измънка Роми.
— Нямам предвид съвсем да ме изоставите — обясни Ръсти. — В магазина има още ролки с оловно покритие, нали?
— Да. Трябваше да ги донесем и тях.
— Трябваше, но човек не може всичко да предвиди. Ако нещата тръгнат на зле, вземете останалите ролки, облепете стъклата на колата, с която ще дойдете, и ме приберете. Мамка му, дотогава може и да съм се свестил и да съм тръгнал към града.
— Да, но може и все още да лежиш там, получавайки смъртоносна доза облъчване.
— Виж какво, Роми, вероятно се тревожим за глупости. Смятам, че припадъците на децата и замайването, което усетихме с теб, са един от феномените на Купола. Усещаш кратко неразположение, после нищо ти няма.
— Рискуваш си живота.
— Без риск нищо няма да постигнем.
— Късмет! — Джо показа юмрука си през прозореца. Ръсти го чукна леко, а после поздрави Нори и Бени по същия начин. Роми също вдигна юмрук.
— Няма да оставам по-назад от децата я.
13.
На двайсет метра отвъд мястото, на което Ръсти беше видял чучелото с цилиндъра, цъкането на Гайгеровия брояч се учести, превръщайки се в бучене. Той видя, че стрелката показва +400 — началото на червената зона. Спря микробуса и извади костюма, който се налагаше да облече. Погледна назад към другите.
— Само да ви предупредя — каза той. — Отнася се най-вече за теб, господин Бени Дрейк. А си се засмял, а съм те изстрелял право вкъщи.
— Няма да се смея — увери го Бени, но в крайна сметка всички се засмяха, включително и Ръсти. Той събу дънките си и върху долните си гащи навлече долнище от екип за американски футбол. На местата, където се слагаха подплънките, набута част от предварително нарязаните парчета от материала с оловно покритие. След това сложи на краката си кори, каквито използват кетчърите в бейзбола, и ги уви с листове от ролката. Направи си предпазна яка, за да защити щитовидната си жлеза, а слабините си покри с оловната престилка. Тя беше от най-големия размер, стигаше чак до оранжевите кори. Смяташе да метне престилка и на гърба си (по-добре да изглеждаш смешно, отколкото да умреш от рак на белия дроб), но се отказа. Така се беше навлякъл, че вече сигурно тежеше някъде към сто и петдесет килограма. А и радиацията не прави завои. Помисли си, че ако стои с лице към източника, няма да има проблеми.
Е, може би.
Засега Роми и децата успяваха да се контролират, само прихваха и се подсмихваха дискретно. Очевидно започна да им идва в повече, когато Ръсти подплати с олово голямата плувна шапка и я нахлузи на главата си, но не се сдържаха едва когато той сложи дългите ръкавици и предпазните очила.
— Той оживя! — изкрещи Бени, протегна ръце като чудовището на Франкенщайн и започна да крачи наред-назад. — Господарю, той оживя!
Клатушкайки се, Роми отиде до един крайпътен камък, седна, после започна да се смее. Джо и Нори се строполиха на пътя и се затъркаляха като пилета, които си правят баня.
— Я да се прибирате веднага вкъщи — скара им се Ръсти, но докато се качваше с мъка в микробуса, на лицето му се появи усмивка.
А отпред пурпурната лампичка примигваше като маяк.