14.
Хенри Морисън напусна полицейския участък, защото не можеше повече да издържа врявата, която вдигаха новите му колеги. Нещата отиваха на зле. Той беше разбрал това още преди Тибодо (разбойникът, който в момента беше бодигард на градския съветник Рени) да му покаже заповедта за уволнение на Джаки Уетингтън, която според него беше прекрасна — и като полицай, и като жена.
Хенри стигна до извода, че след тази мярка ще последват още — Рени явно се опитваше да отстрани старите полицаи, защото ги смяташе за поддръжници на Дюк Пъркинс. Той вероятно щеше да е следващият. Фреди Дентън и Рупърт Либи вероятно щяха да останат — Руп беше обикновен задник, а Фреди — голям задник. Линда Евърет нямаше шанс, Стейси Могин — също. След това полицията в Честърс Мил отново щеше да стане мъжко царство, единствената жена щеше да е бавнозагряващата Лорън Конри.
Хенри караше бавно по главната, която беше съвсем пуста и приличаше на призрачна улица от уестърн. Мърлячът Сам Вердро седеше под тентата на „Глоуб“, стиснал между краката си бутилка, която вероятно не съдържаше пепси. Хенри остави дъртия пияница да си кърка.
Джони и Кери Калвърт обковаваха с дъски витрината на „Газ енд Гросъри“. На ръцете си бяха вързали сини кърпи — новата мода набираше сила. Побиха го тръпки.
Защо ли не беше приел мястото в полицията в Ороно, което му бяха предложили миналата година. Да, това нямаше да е стъпка напред в кариерата, а и колежанчетата създават много проблеми, когато са пияни и надрусани, но заплатата му щеше да е по-добра, да не говорим, че Фрида харесваше тамошните училища.
Дюк обаче го беше навил да остане, обещавайки, че на следващата градска среща ще издейства увеличение на заплатите (с пет хиляди долара годишно) и че ще уволни Питър Рандолф (това си остана само между тях), ако той не се пенсионира доброволно. Дюк беше казал:
— Ще получиш повишение, а това са още десет хиляди на година. Когато се пенсионирам, ще имаш шанс да се пребориш за моята длъжност. Алтернативата е да разкарваш повръщащи колежанчета по общежитията им. Хубаво си помисли.
Предложението му се беше сторило добро, на Фрида — също (е, почти), а и децата изобщо не искаха да се местят. Само че Дюк умря, Купола покри Честърс Мил, а полицейският участък заприлича на кочина.
Той зави по Престил Стрийт и видя, че Младши стои зад жълтата полицейска лента, ограждаща къщата на Маккейн. Беше само по долнище на пижама и чехли. Полюшваше се и Хенри първо си помисли, че Младши и Мърляча Сам днес са като две капки вода.
Следващата му мисъл беше за полицията. Да, може би скоро щяха да го уволнят, но все още беше на служба, а едно от най-твърдите правила на Дюк Пъркинс беше, че името на полицай от Честърс Мил не трябва да попада в колонката за съдебни сензации на вестник „Демократ“. А Младши, независимо дали това се харесваше на Хенри или не, беше полицай.
Хенри паркира до тротоара и отиде до олюляващия се Младши.
— Хей, Младши, хайде да отидем в участъка. Ще ти налея кафе и за нула време… — Той се канеше да каже „ще изтрезнееш“, когато забеляза, че долнището на пижамата на младежа е мокро. Младежът се беше напикал.
Едновременно отвратен и стреснат (никой не трябваше да вижда това, защото Дюк щеше да се обърне в гроба си), Хенри протегна ръка и го сграбчи за рамото.
— Хайде, синко. Да тръгваме, иначе ще ти се смеят.
— Те ми бяха приияелки — каза Младши, без да се обръща. Продължаваше да се поклаща. Имаше сънено изражение — Хенри стигна до този извод, въпреки че виждаше само част от лицето му. — Уувих ги, за да ги усеетя. Серионо говоря. Френски. — Засмя се, след това се изплю. По-скоро опита да се изплюе. От брадичката му се проточи дебела бяла нишка, която започна да се поклаща като махало.
— Край. Ще те заведа вкъщи.
Думите му накараха Младши да се обърне. Не беше пиян. Лявото му око беше зачервено, с разширена зеница. Лявата част на устата му беше изкривена, зъбите му се виждаха. Хенри веднага си спомни „Господин Сардоникус“ — страшен филм, който беше гледал като дете.
Младши не се нуждаеше нито от кафе, нито от сън. Нуждаеше се от лекар.
— Хайде, момко — каза Хенри. — Тръгвай.
Младежът се подчини и тръгна. Преди обаче да стигнат до колата, спря.
— Те миришеха еднакво, харесваше ми — каза той. — Ужас, ужас, кани се да вали сняг.
— Точно така, прав си. — Първоначално Хенри смяташе да настани Младши на предната седалка, но после реши, че тази идея не е добра. Щеше да го набута отзад, въпреки че там „ухаеше“ доста. Младши погледна към къщата на Маккейн и изражението му се промени — той сякаш копнееше за нещо.