Ами ако броячът не беше изправен? Ами ако в точно този момент получаваше смъртоносна доза облъчване? Та това проклето нещо беше реликва от Студената война.
Щом обаче се приближи до края на овощната градина, Ръсти видя катерица, която притича през бурените и се покатери на отрупано с плодове дърво. Тя вдигна рунтавата си опашка и впери лъскавите си очички в стоящия отдолу двукрак нахалник. Като че ли ѝ нямаше нищо, а и наоколо не се търкаляха трупове на самоубили се или покосени от радиация животни.
Той вече беше толкова близо до ярката пурпурна лампичка, че беше принуден да притваря очи всеки път, когато тя присветнеше. Надясно се откриваше прекрасна панорама; имаше чувството, че целият свят е в краката му. Градът, който беше на седем километра оттук, приличаше на красива играчка. Ясно се виждаха улиците, камбанарията на църквата, ниската тухлена сграда на болницата и няколкото движещи се коли. А далеч на запад се забелязваше и черното петно, което беше останало след ракетните удари. Чаровна бенка на бузата на деня. Небето имаше синкав, почти нормален цвят, но на хоризонта синевата се губеше, превръщайки се в отровна жълта пелена. Ръсти беше сигурен, че този цвят се дължи отчасти на замърсяването — гадорията, превърнала звездите в розови петънца, — но най-вече на безобиден цветен прашец, полепнал по невидимата повърхност на Купола.
Той отново тръгна напред. Не трябваше да се бави, защото приятелите му щяха да се тревожат, още повече че вече го бяха изгубили от поглед. Искаше да се отправи директно към източника на светлина, но реши първо да отиде до върха на склона. Оттам видя Роми и децата, които приличаха на малки черни точици. Остави Гайгеровия брояч на земята и размаха бавно ръце, за да им покаже, че е добре. Те също му помахаха.
— Добре — каза той. Покрити от тежките ръкавици, ръцете му бяха потни. — Я сега да видим какво има тук.
16.
В междучасието Джуди, Джанел и приятелката им Дийна Карвър (тя беше на шест години — по-малка от Джанел, но по-голяма от Джуди) излязоха навън и седнаха в края на игрището. Дийна носеше малка синя кърпа на левия ръкав на фланелката си. Тя искаше да прилича на родителите си, затова беше настояла Кери да ѝ върже такава кърпа.
— Това за какво е? — попита Джанел.
— Означава, че харесвам полицията — отговори Дийна и захапа плодовото си руло.
— И аз искам — каза Джуди. — Само че жълта. Произнесе думата „жълта“ много внимателно. Когато беше бебе, казваше „жлъта“ и сестра ѝ ѝ се подиграваше.
— Не може жълта — възрази приятелката им. — Трябва да е синя. Това руло е хубаво. Искам да имам милиони.
— Ще станеш дебела — каза Джанел. — Направо ще се пръснеш.
Те се изкикотиха, после замълчаха и се загледаха в по-големите деца. Джитата гризяха домашно направени сладки с фъстъчено масло. Някои от момичета играеха на дама, а момчетата бяха на катерушката. Госпожица Голдстоун люлееше близначките Пруит. Госпожа Вейндестин беше организирала игра с топка.
Джанел си помисли, че нещата само изглеждат нормални, а всъщност не са. Никой не викаше; никой не се оплакваше, че си е ожулил коляно; Минди и Манди Пруит не настояваха госпожица Голдстоун да похвали еднаквите им прически. Всички като че ли се преструваха, дори и възрастните. И всички, включително и тя самата, поглеждаха от време на време към небето, което трябваше да е синьо, но не беше.
Но това не бе най-лошото. Най-лошото — след пристъпите — бе смазващото усещане за някаква трагедия.
Дийна се обади:
— На Хелоуин щях да бъда Малката русалка, но сега вече… Няма да бъда нищо. Не искам да излизам. Хелоуин ме плаши.
— Сънувала ли си страшен сън? — попита Джанел.
— Да. — Другото момиче ѝ подаде плодовото си руло. — Ще го доядеш ли? Бях гладна, но ми се отяде.
— Не — отговори тя. Дори не искаше повече сладки с фъстъчено масло, а това съвсем не беше характерно за нея. Джуди също нямаше апетит — беше изяла само половин сладка. Джанел си спомни как веднъж Одри сгащи една мишка в ъгъла на гаража. Спомни си как Одри излая и се хвърли към малкото животинче, когато то се опита да се измъкне. Натъжена, Джанел беше извикала майка си и я беше помолила да спаси мишленцето. Линда се беше засмяла, но беше пропъдила кучето.
Сега те бяха мишките. Джани не помнеше повечето от сънищата си по време на пристъпите, но смяташе, че е точно така.
Сега те бяха в ъгъла.