— Просто ще си стоя вкъщи — каза Дийна. В ъгълчето на лявото ѝ око се беше сгушила една съвършена, кристалночиста сълза. — Няма да излизам през целия Хелоуин. Дори няма да ходя на училище. В никакъв случай. Не могат да ме накарат.
Госпожа Вейндестин заряза играта на топка и размаха звънеца. Трите момиченца обаче не помръднаха.
— Вече е Хелоуин — рече Джуди. — Вижте. — Посочи къщата на Уилърс, която се намираше от другата страна на улицата. На верандата имаше тиква. — И там. — Сега сочеше картонените призраци, поставени от двете страни на вратата на пощенската служба. — И там.
Този път им показваше моравата пред библиотеката. Там стърчеше чучелото, което беше направила Лиза Джеймисън. Библиотекарката се беше опитала да сътвори нещо забавно, но това, което забавлява възрастните, често плаши децата и Джанел се опасяваше, че тази нощ, докато лежи в мрака, опитвайки се да заспи, това чучело ще я навести.
Главата му беше от зебло, а очите му приличаха на кръстове. Шапката му беше като тази на котката от книгата на Доктор Зеус.
Имаше градински лопатки вместо ръце (Джанел се страхуваше от тях), а на ризата му беше написано нещо. Тя не разбираше смисъла на надписа, но можеше да прочете думите: „«Суийт Хоум Алабама», изпейте песента на онази мъртва група.“
— Видяхте ли? — Джуди не плачеше, но гледаше мрачно и тревожно, сякаш беше осъзнала някаква много объркваща и страховита истина. — Вече е Хелоуин.
Джанел хвана сестра си за ръката и я изправи на крака.
— Не, не е — каза, но не си вярваше много-много. Щеше да се случи нещо лошо, нещо, свързано с огън. Щеше да има гадни, зли номера.
— Хайде да влизаме — подкани тя Джуди и Дийна. — Ще пеем песнички. Ще е забавно.
Обикновено беше забавно, но не и днес. Дори преди Голямото бум в небето. Джанел продължи да мисли за чучелото с очи като кръстчета. И за ужасяващия надпис върху ризата му: „Изпейте песента на онази мъртва група.“
17.
Четири години преди Купола да захлупи града, дядото на Линда Евърет почина и остави на внуците си една доста прилична сума. Чекът на Линда беше за 17 232, 04 долара. Повечето от парите влязоха във влоговете за образование на Джитата, но тя реши, че има правото да изхарчи няколко хиляди за Ръсти. Рожденият му ден наближаваше, а той мечтаеше за „Епъл TV“ още откакто се появиха на пазара преди години.
По време на брака им тя му беше правила и по-скъпи подаръци, но на този той се зарадва най-много. Фактът, че може да сваля филми от интернет и да ги гледа на телевизора, а не да се взира в малкия екран на компютъра, го изпълваше с огромно задоволство. Устройството представляваше бял пластмасов квадрат с размери двайсет на двайсет сантиметра и дебелина около два сантиметра. Устройството, което Ръсти намери на Блек Ридж, толкова приличаше на „Епъл TV“, че в първия момент го сбърка с такова. Помисли си, разбира се, че е модифицирано така, че да може не само да предава „Малката русалка“ с висока резолюция, но и да държи в плен цял един град.
Скрито в края на овощната градина на Маккой, устройството беше тъмносиво, а не бяло, и на него не беше щамповано познатото лого на „Епъл“, а някакъв странен символ:
Над символа имаше издатина с размерите на ставата на малкия пръст на Ръсти. От капачето на издатината надничаше стъклена леща. Точно от нея идваха пурпурните присвятквания.
Ръсти се наведе и докосна повърхността на генератора (ако това изобщо беше генератор). Нещо разтресе ръката му, а после и цялото му тяло. Той се опита да се отдръпне, но не можа. Мускулите му се бяха сковали. Гайгеровият брояч изпищя, след това замлъкна. Ръсти нямаше представа дали стрелката сочи опасната зона, защото не можеше да помръдне очите си. Светлината бавно напускаше света, източваше се като вода през сифона на вана. И той внезапно си помисли: „Ще умра. Какъв глупав начин само…“
След това в тъмнината се появиха лица, които обаче не бяха човешки (по-късно нямаше да е сигурен дали изобщо е видял лица). Приличаха на обвити с кожа кубове. Единственото, което изглеждаше човешко в тях, бяха ромбоидните очертания отстрани — бледи подобия на уши. Главите, ако това наистина бяха глави, се обърнаха една към друга, сякаш за да обсъдят някакъв проблем. На Ръсти му се стори, че чува смях. Усети някакво вълнение у тях. Представи си как неговите момичета и приятелката им Дийна Карвър закусват и споделят тайни, докато седят на двора пред началното училище на Ийст Стрийт.
Всичко това се случи за няколко секунди, навярно не повече от четири-пет. Разтрисането внезапно изчезна, също като усещането, което изпитваха хората, когато за пръв път докоснеха Купола; също като замайването му и съпътстващото го видение — чучелото с цилиндъра. Ръсти беше коленичил на върха на хребета, от който се виждаше целият град, и се потеше под оловните си доспехи.