Близо до него стоеше Ал Тимънс — портиерът на сградата. Ал посочи небето на север, където продължаваха да се издигат облаци дим. На Големия Джим те му заприличаха на пушилка от зенитна артилерия, каквато човек може да види в старите филми за Втората световна война.
— Това беше самолет! — изкрещя Ал. — Голям самолет! Господи! Не са ли разбрали?
Големия Джим се поуспокои и сърцето му престана да блъска като парен чук. Ако е самолет… просто самолет, а не ядрена бомба или ракета…
Мобилният му телефон изчурулика. Той бръкна в джоба на сакото си и го извади.
— Питър? Ти ли си?
— Не, господин Рени. Полковник Кокс е.
— Какво направи? — изкрещя Рени. — Какво пък направихте сега, за Бога?
— Нищо. — Кокс вече не звучеше бодро и авторитетно, май се беше пообъркал. — Нямаме нищо общо с това. Това е… задръж за момент.
Рени зачака. Зяпнали от изненада, хората, които бяха наизлезли по главната, се взираха в небето. Рени си помисли, че приличат на овце, облечени в човешки дрехи. Утре вечерта щяха да дойдат в общината и щяха да започнат да питат кога ще се оправят нещата. Мрън-мрън, мрън-мрън, моля те грижи се за нас. И той щеше да се грижи. Не защото искаше, а защото такава беше божията воля.
Кокс започна да обяснява. Сега вече в гласа му се долавяше не само объркване, но и умора. Това сякаш не беше човекът, който се опита да принуди Големия Джим да сдаде поста си. „Така те искам, приятелю — помисли си Рени. — В момента си супер.“
— Според първоначалната ми информация полет 179 на ирландските линии се е ударил в Купола и е експлодирал. Излетял е от Шанън и е трябвало да кацне в Бостън. Два независими източника твърдят, че са видели детелина на опашката, а един от снимачните екипи на Ей Би Си, който е работел близо до карантинната зона в Харлоу, може би… само секунда.
Кокс се забави повече от секунда, повече от минута дори. Пулсът на Големия Джим се беше нормализирал (ако се приеме, че сто и двайсет удара в минута е нормален пулс), но изведнъж отново започна да се ускорява. Сърцето му прескочи един удар. Той се изкашля и удари гърдите си с юмрук. Сърцето му като че ли беше на път да си вземе бележка, но се отказа и реши да се отдаде на аритмията. По челото му изби пот. Денят изведнъж стана изключително ярък.
— Джим? — Ал Тимънс стоеше точно до Рени, но гласът му сякаш идваше от друга вселена. — Добре ли си?
— Добре съм — отговори той. — Стой тук. Може да ми потрябваш.
Кокс отново заговори:
— Самолетът наистина е бил ирландски. Преди малко видях какво са заснели онези от Ей Би Си. Една репортерка взимаше интервю, катастрофата стана точно зад нея. Операторът е уловил всичко.
— Рейтингът им ще скочи до небесата.
— Господин Рени, вярно е, че с вас имаме някои различия, но все пак си позволявам да ви помоля да успокоите избирателите си.
— Просто ми кажи как… — Сърцето му отново изпърха. Дъхът му застина в дробовете. Той отново се удари по гърдите — по-силно от преди — и седна на пейката, която се намираше до тухлената алея, водеща към тротоара. Ал гледаше него, а не черния белег върху Купола; челото му се беше сбърчило. „Тревожи се… и се страхува“ — помисли си Големия Джим. Дори сега, при всичките тези проблеми, той изпита задоволство, че го смятат за незаменим. На овцете им трябва овчар.
— Рени? Чуваш ли ме?
— Чувам те. — Сърцето му продължаваше да бие, макар и не както трябва. — Как стана това? Как е възможно? Не предупреждавате ли хората?
— Не сме съвсем категорични, все пак още не е открита черната кутия, но имаме предположение. Предупредили сме всички авиолинии за Купола, но това е обичайният маршрут на 179. Смятаме, че някой е проявил небрежност и не е препрограмирал автопилота. По-късно ще ти предоставя повече информация, но сега най-важното е градът да не изпада в паника.
Само че при определени обстоятелства паниката е полезна. При определени обстоятелства от нея — както и от боевете за храна и палежите — може да бъде извлечена полза.
— Да, страхотна тъпотия, но все пак става въпрос само за инцидент — продължаваше да нарежда Кокс. — Обясни това много хубаво на хората си.
„Ще им обясня каквото искам и те ще ми повярват“ — помисли си Рени.
Сърцето му затрептя като масло в тиган, би известно време почти нормално, а след това отново затрептя. Той прекъсна връзката и прибра телефона си в джоба. После погледна Ал.
— Искам да ме закараш в болницата — каза. Опитваше се да говори спокойно. — Изпитвам известен дискомфорт ето тук.
Ал, който беше от хората със сините кърпи на ръката, се притесни още повече.