— Разбира се, Джим. Поседи малко тук, а аз ще отида да докарам колата. Няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Градът има нужда от теб.
„Сякаш не знам“ — каза си Големия Джим и се загледа в голямото черно петно на небето.
— Намери Картър Тибодо и му кажи да ме чака там! Искам да ми е под ръка.
Тъкмо се канеше да даде още инструкции, когато сърцето му спря. За момент пред краката му зейна черна пропаст, вечността го чакаше. Рени изпъшка и се удари по гърдите. Сърцето започна да препуска, а той си помисли: „Не ме предавай сега, имам толкова много работа. Да не си посмяло, мръсниче такова. Да не си посмяло.“
20.
— Какво беше това? — изписка стреснато Нори, а след това сама си отговори: — Самолет, нали? Самолет, пълен с хора. — Тя се разплака.
Момчетата се опитаха да сдържат сълзите си, но не успяха. На Роми също му се доплака.
— Ъ-хъ — измънка той. — Май си права.
Джо се обърна и погледна приближаващия микробус, който започна да се движи по-бързо веднага щом стигна до основата на хребета. Ръсти сякаш гореше от нетърпение да се върне. Когато пристигна и отвори вратата, за да излезе, Джо откри още една причина за тревога — оловната престилка я нямаше.
Евърет не успя да каже нищо, защото мобилният му телефон зазвъня. Той го отвори, погледна номера и прие обаждането. Очакваше да чуе Джини, но не беше тя, а новият — Търстън Маршал.
— Да, какво? Ако става въпрос за самолета, аз видях… — Той се заслуша, смръщи се леко, а след това кимна. — Да, добре. Идвам. Джини или Туич да му дадат два милиграма валиум. Не, по-добре три. И му кажи да се успокои. Знам, че не му е в природата да е спокоен, но му кажи да опита. А на сина му бийте пет милиграма.
Той затвори телефона и погледна към тях.
— И бащата, и синът Рени са в болницата. Джим има сърдечна аритмия. Още преди две години трябваше да му сложат пейсмейкър. Търстън казва, че Младши има симптоми, подобни на тези при глиома. Дано да греши.
Нори погледна Ръсти с насълзените си очи. Беше прегърнала с една ръка Бени Дрейк, който усърдно търкаше бузите си. Когато Джо се приближи, заставайки до нея, тя прегърна и него със свободната си ръка.
— Това е мозъчен тумор, нали? — попита тя. — От лошите?
— Когато става въпрос за млад човек, какъвто е Младши, почти винаги са от лошите.
— Какво намери там горе? — попита Роми.
— И какво стана с престилката ти? — добави Бени.
— Намерих това, което Джо предполагаше, че ще намеря.
— Генераторът! — възкликна Роми. — Докторе, сигурен ли си?
— Да. Никога не съм виждал подобно нещо. Вероятно никой не е виждал подобно нещо.
— От друга планета — прошепна съвсем тихичко Джо. — Знаех си.
Ръсти се вторачи в него.
— Не трябва да казваш на никого. Трябва да си мълчим. Ако те питат, казвай, че не сме открили нищо.
— И на мама ли да не казвам? — попита жално Джо.
Ръсти беше готов да омекне, но после реши, че трябва да е непреклонен. Вече пет човека знаеха тайната, а това си беше сериозна цифра. Но децата заслужаваха да знаят, а пък и Джо Макклачи така и така беше стигнал до правилното заключение.
— И на нея, поне засега.
— Не мога да я излъжа — настоя момчето. — Не се получава. Тя винаги ме усеща.
— Тогава ѝ кажи, че съм те заклел да пазиш тайна и че и за нея самата така ще е по-добре. Ако настоява, накарай я да ми се обади. Хайде, трябва да се връщам в болницата. Роми, ти карай. Мен още ме друсат нервите.
— Няма ли да…
— Всичко ще ти разкажа по пътя. Нищо чудно дори да успеем да измислим какво да правим с това проклето нещо.
21.
Един час след като боингът се разби в Купола, Роуз Туичъл влезе в полицейския участък на Честърс Мил, носейки една покрита със салфетка чиния. Стейси Могин, която седеше зад бюрото, изглеждаше също толкова изморена и разстроена, колкото и Роуз.
— Какво е това? — попита Стейси.
— Обяд. За готвача ми. Два сандвича с бекон.
— Роуз, нямам право да пускам никого долу.
Мел Сиърлс разказваше на двама от новите за автошоуто, което беше гледал миналата пролет в Портланд. Той се огледа и каза:
— Аз ще му ги занеса, госпожо Туичъл.
— Не, няма — отвърна тя.
Мел я изгледа изненадано. Изглеждаше леко обиден. Винаги беше харесвал Роуз и си мислеше, че и тя го харесва.
— Страх ме е да не изтървеш чинията — каза му. Истината обаче не беше точно такава; истината беше, че тя изобщо не му вярваше. — Гледала съм те как играеш футбол, Мелвин.
— Е, стига де, не съм чак толкова непохватен.
— А и искам да се уверя, че той е добре.
— Никой не трябва да го посещава — каза Мел. — Така заповяда началник Рандолф, а на него лично му е заповядал съветник Рени.