— Обичам да трупам знания — премлясна скромно той, без да усеща иронията. — Не го правя насила, просто така ми иде.
„Ямайка. Или Барбадос — помисли си Стюарт. — Някъде на топло. Вдигне ли се проклетият Купол, моментално си обирам крушите. Никога вече не искам да виждам някой Килиън. Или който и да е от тоя град.“
— Картите в едно тесте също са трийсет и една.
Фърн се вторачи в него.
— Абе, ти нормален ли си…
— Майтап бе, майтапя се, не чаткате ли? — отвърна Роджър и се засмя толкова пискливо, че чак главата на Стюарт го заболя.
Слава богу, вече наближаваха болницата. Стюарт видя един сив форд „Таурус“ да завива по алеята.
— Хей, това е доктор Ръсти! — възкликна Фърн. — Ще се зарадва, като види, че пак има газчица. Надуй тромбата, Стюи!
Стюарт изпълни желанието на брат си.
5.
Когато Безбожниците си тръгнаха, Готвача Буши най-накрая остави пулта за дистанционно отваряне на гаражната врата, който стискаше в ръката си. Беше наблюдавал братята Бауи и Роджър Килиън от прозореца на тоалетната в студиото. През цялото време, докато те тършуваха сред нещата му в склада, палецът му чакаше в готовност върху бутона. И ако бяха взели нещичко от продукцията му, щеше да натисне копчето и да изпрати цялата сграда в небесата.
— Всичко е в твоите ръце, Исусе мой — бе прошепнал той. — Както обичахме да казваме, когато бяхме деца, „не ми се иска, но ще го направя“.
И Исус се бе погрижил да не се стига дотам. Готвача бе почувствал, че ще стане така, още щом бе чул как Джордж Доу и „Госпълтоунс“ запяват „Боже, как винаги се грижиш за мен“, и усетът му не го беше подлъгал. Това бе истински Знак Свише. Оказа се, че не са дошли за амфетите, а за две пикливи бутилки с пропан.
Загледа се подире им, докато оранжевият камион се отдалечаваше, след което се затътри по пътечката между задната стена на студиото и сградата, служеща едновременно за лаборатория и склад. Помисли си, че това вече е неговата сграда, с неговите амфети… поне докато Исус не дойдеше и не вземеше всичко за себе си.
Може би това щеше да се случи на Хелоуин.
А може и да станеше по-рано.
Имаше толкова много неща, за които трябваше да помисли, а напоследък мисленето му вървеше най-леко, когато бе надрусан.
Да, тогава мислите му течаха като по вода.
6.
Джулия отпи съвсем мъничко от уискито, задържайки го в устата си, но двете полицайки гаврътнаха юнашки глътки. Естествено, нямаше да се напият от толкова, но езиците им определено се поразвързаха.
— Честно да си кажа, съм ужасена — въздъхна Джаки Уетингтън. Погледът ѝ бе сведен надолу и ръцете ѝ си играеха с празната чаша за сок, ала когато Пайпър предложи да ѝ налее отново, категорично поклати глава. — Това никога нямаше да се случи, ако Дюк беше жив. Не спирам да се връщам към тази мисъл. Даже и да имаше основания да вярва, че Барби е убил жена му, щеше да действа съобразно изискванията на справедливото наказателно производство. Защото такива бяха принципите му. И за нищо на света не би позволил на бащата на една от жертвите да слиза долу в Кафеза и да влиза в конфронтация със задържания. — Линда закима енергично. — Настръхвам само като си помисля какво може да му се случи на Барби. Освен това…
— Ако може да се случи на Барби, значи може да се случи и на всекиго, нали? — подхвърли Джулия.
— Точно така — потвърди Джаки. Продължаваше да си играе с чашата и да хапе нервно устни. — И ако нещо му се случи — нямам предвид линчуване или друга подобна изродщина, а най-обикновен инцидент в килията например, — не съм сигурна, че ще мога отново да сложа тази униформа.
Тревогата на Линда беше по-прозаична и конкретна. Съпругът ѝ бе убеден, че Барби е невинен. Под влияние на гнева (и отвращението, обзело я от находката в килера на Маккейнови) тя бе отхвърлила моментално тази идея — все пак армейските плочки на Барби бяха открити в посивялата, вкочанена ръка на Анджи Маккейн. Ала колкото повече се замисляше над нея, толкова повече посърваше. Донякъде защото уважаваше преценката на Ръсти за нещата от живота (и винаги я беше уважавала), но също така и заради онова, което Барби бе извикал точно преди Рандолф да го напръска със спрея. „Кажете на съпруга си да огледа труповете! Трябва непременно да огледа труповете!“
— Има и още нещо — продължи Джаки, въртейки чашата си в ръце. — Не е редно да се обгазява арестант само защото крещи. Имали сме съботни нощи, особено след големи дербита, когато Кафезът е бил като зоопарк по време на хранене. Обаче винаги сме ги оставяли да си крещят. Накрая се уморяват и заспиват.