Телефонът беше клетъчен и работеше. Джак набра 911 и номерът беше зает.
— Няма начин! — изкрещя той на празната кухня, потънала в мрак заради спирането на тока (въпреки че по стереото групата продължаваше да пее). — Няма начин 911 да е зает!
Натисна бутона за повторно избиране.
Заето.
Седеше, подпрял гръб на кухненския шкаф, стягаше турникета, доколкото можеше, взираше се в кръвта и яйчената смес на пода, периодично натискаше бутона за повторно избиране и неизменно чуваше същото идиотско ти-ти-ти. Недалеч нещо се взриви, само че звукът почти беше заглушен от музиката, надута до дупка (затова той не чу как експлодира сенеката). Искаше да намали музиката, само че за да достигне уредбата, трябваше да повдигне Майра. Или да пусне колана за секунда-две. Не му се искаше нито едното, нито другото. Затова не помръдна. Парчето „Североамериканска измет“ беше последвано от „Някой готин“, после от „Всичките ми приятели“ и от още няколко песни, накрая дискът с название „Сребърен звук“ свърши. Едва след като настъпи тишина, нарушавана само от воя на сирени в далечината и настойчивото писукане на компютъра, Джак осъзна, че жена му вече не диша.
„Ама как така? — помисли си. — Нали щях да правя омлет? Много специален, от онези, дето няма да те посрами, ако поканиш на обяд Марта Стюарт.“
Все така облегнат на шкафа, все така стискащ колана, без да забелязва, че в панталона му се просмуква кръв от нараненото му коляно, Джак Евънс притисна до гърдите си главата на съпругата си и заплака.
4.
Недалеч, на изоставен горски път, за който дори старият Клей беше забравил, една сърна скубеше младите филизи край блатото Престил. Както беше протегнала врат, главата й се озова в очертанията на Мотън и при падането си Куполът я отсече като опитен хирург.
5.
С вас обходихме границите на Честърс Мил, очертаващи нещо като чорап, и се върнахме на шосе 119. Благодарение на магията на повествованието не бе изминал и миг, откакто шейсетинагодишният мъж в тойотата удари главата си в нещо невидимо, но много твърдо, и си счупи носа.
Той сяда и смаяно се кокори в Дейл Барбара. Една чайка, вероятно потеглила по ежедневния си маршрут между сметището в Мотън, предлагащо изобилие от вкуснотии, и не толкова богатата трапеза на територията на Честърс Мил, тупва като камък близо до бейзболната шапка с логото на „Тюлените“, изхвърчала от главата на шейсетинагодишния мъж. Той взема капелата, изтупва я от праха и пак я нахлупва.
Двамата се заглеждат в посоката, откъдето се е появила птицата, и виждат поредната чуденка през този ден, който ще бъка от подобни необясними явления.
6.
Първото, което хрумна на Барби, беше, че вижда послеобраза от взривения самолет — също както виждаш движеща се синя точка, ако те заслепят със светкавицата на фотоапарат. Само че това не беше точка, камо ли синя, и вместо да се премести, когато той погледна в друга посока — в случая към новия си познайник — петното във въздуха си остана неподвижно. Тюлена зяпаше нагоре и си търкаше очите. Май беше забравил счупения си нос, подутите си устни и кървящото си чело. Криво-ляво се изправи и така протегна шия, че за малко не падна.
— Туй пък какво е? — смотолеви. — Какво е туй чудо, господине? — Голямо черно петно, което хората с въображение биха оприличили на пламък от свещ, загрозяваше синьото небе. — Да не е… облак? — Тонът му подсказваше, че изобщо не смята така.
Барби промърмори:
— Мисля, че… — Поколеба се, защото не му се искаше да го изрече. — Мисля, че е мястото, на което падна самолетът.
— Какъв самолет, бе? — попита оня, но преди Барби да отговори, голям кос полетя като камък от небето. Не се удари в нещо — в нещо видимо, но тупна недалеч от чайката.
Тюлена ахна:
— Туй видя ли го?
Барби кимна и посочи копата горящо сено. Още две копи вдясно от шосето горяха и колоните от черен дим се наслагваха върху пушека, издигащ се от останките на сенеката, обаче огънят не се разпространяваше, защото сеното още беше влажно от дъжда, паднал предишния ден. За щастие иначе пожари щяха да пламнат във всички посоки.
— А това видя ли го? — промърмори Барби.
— Ега ти — дълбокомислено отбеляза оня. Огънят беше прогорил голямо парче земя и се движеше напред, докато почти стигна до мястото, на което стърчаха двамата мъже, после се разпростря на запад до банкета на магистралата и на изток, навлизайки в някакво пасище. Обаче вместо ту да се разгарят, ту да затихват, пламъците се движеха под прав ъгъл.