Това, естествено, не се случва, както очакваше (и тайно се надяваше) Големия Джим Рени. А появата на полицаите — особено на такива млади и неопитни служители като „извънредните сътрудници“ — вместо да успокои хората, има точно обратния ефект. Роуз е първата, която се обръща разгорещено към тях. Тя показва на Фреди дългия си списък с належащи покупки, след което посочва към витрината, където по-голямата част от необходимите й провизии са наредени по рафтовете.
Отначало Фреди се държи любезно, понеже съзнава, че хората (още не са много, но скоро и това ще стане) го наблюдават, ала не е лесно да запазиш самообладание, когато тази устата женица не спира да ти говори. Нима не разбира, че той само изпълнява нарежданията на висшестоящите?
— Кой според теб храни този град, Фред? — пита Роуз. Ансън слага ръка на рамото й, но тя се отърсва рязко и я отхвърля. Знае, че Фреди вижда гняв на мястото на тревогата й, ала не може да спре. — Да не мислиш, че ще ни спуснат цял камион с провизии с парашут от небето?
— Госпожо…
— О, я стига! Кога точно станах „госпожо“? От двайсет години четири или пет пъти седмично си поръчваш палачинки с боровинково сладко и ония огромни парчета бекон и винаги си ми казвал „Роузи“! Утре обаче няма да има палачинки, освен ако по някакъв чудодеен начин не се снабдя с брашно, мазнина за сладкиши, сироп и… — Тя внезапно замлъква. — Най-накрая! Малко разум! Благодаря ти, боже!
Джак Кейл отваря една от двойните врати. Мел и Франк са заели позиция пред нея и между двамата има точно толкова пространство, колкото да се промъкне управителят. Нетърпеливите клиенти — които вече са над двайсетина, въпреки че според табелката с работното време има още една минута до девет, когато „Фуд Сити“ обикновено отваря — се втурват напред. Миг по-късно обаче застиват шокирани, защото Джак избира един ключ от връзката на колана си и отново заключва. Чуват се тежки въздишки. Въздишки на недоволство.
— Защо, по дяволите, го направи? — негодува остро Бил Уикър. — Жена ми ме изпрати да купя яйца!
— Обърнете се към градските съветници и шериф Рандолф — отговаря Джак. Косата му сгърчи във всички посоки. Той поглежда мрачно Франк Делесепс и отправя още по-мрачен поглед към Мел Сиърлс, който се опитва — твърде неуспешно — да потисне усмивката си, а може би и прословутото си „нях-нях-нях“. — Аз лично ще го направя. Но за момента ми е дошло до гуша. Приключих.
И той запристъпва между хората с наведена глава. Лицето му изглежда по-алено от когато и да било. Погледът му е вперен в земята и Лиза Джеймисън, която пристига току-що с велосипеда си (всичко, което фигурира в списъка й, ще се събере в кутията за мляко на задната броня; нуждите й са скромни, даже спартански), трябва да завие рязко, за да не го блъсне.
Картър, Джорджия и Фреди са се наредили пред голямата витрина от шлифовано стъкло — там, където обикновено Джак нареждаше ръчните колички и пакетите с торове. Пръстите на Картър са бинтовани, а ризата му се издува от още по-дебела превръзка. Ръката на Фреди почива върху ръкохватката на пистолета му, докато слуша нападките на Роуз Туичъл, и на Картър му се иска да й зашлеви един. Пръстите не го болят, за разлика от рамото му. Малкото сборище от кандидат-купувачи постепенно нараства и все повече коли спират на паркинга пред супермаркета.
Ала преди полицай Тибодо да успее да огледа тълпата, Олдън Динсмор навлиза в личното му пространство. Възрастният мъж изглежда изпит и изнурен и сякаш е изгубил поне пет-шест килограма след кончината на сина си. Носи черна траурна лента на лявата си ръка и не изглежда на себе си.
— Трябва да вляза, синко. Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — Олдън не уточнява точно какви. Може да има предвид всички консервирани стоки. А може и мисълта му да е отлетяла другаде — към празното легло на горния етаж, което завинаги ще си остане празно, към плаката на „Фуу Файтърс“, на който никой вече няма да се наслаждава, или към самолетния макет на бюрото, който никога няма да бъде завършен.