— Съжалявам, господин Димсдейл — казва Картър. — Не можете да влезете.
— Динсмор — поправя го Олдън с отнесен глас и пристъпва към двойните врати. Те са заключени и няма начин да влезе, ала въпреки това Тибодо го избутва назад. За първи път изпитва някакво съчувствие към учителите, които го наказваха да остава след часовете в гимназията; било гадничко да не се съобразяват с авторитета ти.
Също така е горещо и рамото го наболява, въпреки двете таблетки перкосет, които майка му му даде. Двайсет и четири градуса по Целзий в девет сутринта е нещо рядко срещано за октомври, а бледосиният цвят на небето казва, че по пладне ще е още по-топло, да не говорим каква жега ще настъпи в три следобед…
Олдън залита върху Джина Буфалино и двамата щяха да се строполят на земята, ако Петра Сиърлс (за която не може да се каже, че е в леката категория) не ги подпира. Олдън не изглежда ядосан; на лицето му е изписано единствено недоумение.
— Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — обяснява той на Петра.
Хората започват да мърморят. Мърморенето им все още не се е превърнало в ропот… поне засега. Дошли са за някои основни продукти и продуктите са си там, ала вратата е заключена. А ето че сега възрастен мъж е изблъскан от младеж, който е бил изключен от гимназията и до миналата седмица е работил като автомонтьор.
Джина поглежда към Картър, Мел и Франк Делесепс и очите й се разширяват.
— Това са типовете, които са я изнасилили! — казва тя на приятелката си Хариет, без да понижава глас. — Тези типове са изнасилили Сами Буши!
Усмивката изчезва от лицето на Мел; желанието за нова порция „нях-нях-нях“ също го напуска.
— Я млъквай — изсъсква й той.
В този момент пристигат Рики и Рандал Килиън с пикап шевролет „Кениън“. Сам Вердро е недалече зад тях; идва пеша, понеже книжката му бе отнета завинаги още през 2007 година.
Джина отстъпва крачка назад, без да отделя погледа си от Мел. До нея Олдън Динсмор се движи бавно като робот с изтощена батерия.
— И вие, момчета, уж сте полицайчета? Верно ли бе?
— Това за изнасилването са долни лъжи, наприказвани от курвата — заявява Франк. — И ако не спреш да дрънкаш подобни глупости, ще те арестувам за нарушаване на обществения ред.
— Точно така — кима Джорджия. Приближила се е съвсем плътно до Картър, ала той не й обръща внимание. Оглежда съсредоточено тълпата. Ако петдесетина души могат да се нарекат тълпа, естествено. Прииждат и други. Картър съжалява, задето не е въоръжен. Враждебността, която хората излъчват, го притеснява.
Велма Уинтър, управителката на „Браунис“ (или по-точно бившата управителка, защото магазинът вече е затворен), пристига заедно с Томи и Уилоу Андерсън. Велма е едра жена, която сресва косата си като Боби Дарин и прилича на Кралицата воин от Планетата на лесбийките. В интерес на истината обаче е погребала двама съпрузи и според слуховете, които човек може да чуе на масата за игра на карти в „Дивата роза“, всъщност ги е уморила от секс и в момента си търси трети мъж. Именно поради тази причина ходи всяка сряда в „Дипърс“ — защото е „Караоке кънтри вечер“ и тогава се събира малко по-зряла аудитория. Тя застава пред Картър и слага ръце на кръста.
— Затворено значи, така ли? — изстрелва с нахакан делови тон. — Я да ви видим документите.
Картър е смутен, а смущението неизменно го кара да се гневи.
— Разкарай се, кучко. Не ми трябва никакъв документ. Шерифът лично ни изпрати тук. Разпореждане на градските съветници. Супермаркетът се превръща в снабдителен склад. За разпределение на дажби.
— Разпределение? Дажби? Ти чуваш ли се какви ги говориш? — сумти тя. — Не и в моя град. — Промъква се между Мел и Франк и започва да блъска с юмруци по вратата. — Отворете! Ей, вие вътре, отваряйте!
— Няма никой вкъщи — казва й Франк. — Тъй че по-добре не се хаби.
Обаче Ърни Калвърт не си е тръгнал. Той крачи между рафтовете с брашно, паста и захар. Велма го вижда и започва да блъска още по-силно.
— Отвори ни, Ърни! Отвори!
— Отвори! — пригласят й гласове от тълпата.
Франк поглежда към Мел и кима. Двамата сграбчват Велма и отнасят стокилограмовото й туловище далеч от вратата. Джорджия Ру се е обърнала и маха на Ърни да се разкара. Той обаче не го прави. Глупакът си стои като вкопан там и не мърда от мястото си.
— Отваряйте! — крясва Велма. — Отваряйте! Отваряйте!