Продължиха да вървят от двете страни на невидимата преграда. До този момент и двамата не мислеха, че единият се намира вътре, а другият — отвън. И през ум не им минаваше, че бариерата може да е безкрайна.
6.
Стигнаха до шосе 117, където имаше още една тежка катастрофа — две коли и поне две жертви според Барби. После видя още един труп зад волана на стар шевролет, който беше почти унищожен. Само че този път някаква жена беше оцеляла и седеше с наведена глава до смачкания мерцедес. Пол Гендрън се втурна към нея, а Барби само гледаше безпомощно. Жената видя Гендрън и се опита да стане.
— Не, госпожо, не мърдайте! — извика й той.
— Май ми няма нищо — измънка непознатата. — Само съм… сещате се… само съм изплашена. — Тя се засмя, макар че лицето й беше подпухнало от плач.
Появи се друга кола — таратайка, шофирана от старец, зад която се бяха подредили автомобили с очевидно нетърпеливи водачи. Той видя катастрофиралите коли и спря. Шофьорите зад него също удариха спирачки.
Елза Андрюс се беше изправила и си беше възвърнала самообладанието дотолкова, че да изрече онова, което щеше да се превърне в мото на деня:
— В какво се блъснахме? Не беше в другата кола, Нора я заобиколи.
Гендрън отговори съвсем откровено:
— Хабер си нямам, мадам.
— Питай я дали има мобилен телефон — обади се Барби, после извика на насъбралите се зяпачи: — Хей, кой има мобилен?
— Аз, господине — отвърна някаква жена, но преди да продължи, всички чуха някакво бумтене. Идваше хеликоптер.
Барби и Гендрън ужасено се спогледаха.
Синьо-бялата машина летеше ниско. Насочваше се към стълба от дим, бележещ мястото на катастрофиралия лесовоз на шосе 119; кристалночистият въздух беше като увеличително стъкло и Дейл ясно виждаше числото 13 отстрани на хеликоптера. Както и логото на Си Би Ес. Машината беше на новинарски екип от Портланд. „Вероятно вече са били в района“ — помисли си той. Денят беше идеален за заснемане на кървав репортаж от катастрофата, който да бъде излъчен по новините в шест часа.
— О, не! — изпъшка Тюлена и засенчи с длан очите си. После извика: — Върнете се, тъпаци! Веднага обратно!
Барби също изкрещя:
— Не! Спрете! Махайте се!
Разбира се, хвърляше си думите на вятъра. Още по-безсмислено беше да ръкомаха, сякаш прогонваше досадна муха.
Елза втрещено изгледа Тюлена, после Дейл.
Хеликоптерът се сниши до върховете на дърветата и закръжи над тях.
— Май ще му се размине — прошепна Гендрън. — Пилотът сигурно е видял…
В този момент обаче машината зави на север — очевидно операторът искаше да заснеме от друг ъгъл пасището на Динсмор — и се блъсна в бариерата. Барби видя как единият ротор се откъсна. Хеликоптерът започна да пада и същевременно се отклони от курса си. После експлодира и нови горящи отломки обсипаха пътя и нивите отвъд бариерата.
От страната на Гендрън.
Отвъд преградата.
7.
Рени младши се промъкна в родния си дом като крадец. Или като призрак. Разбира се, в къщата нямаше никого; баща му сигурно беше в автокъщата си на шосе 119, която Франк, приятелят на Младши, понякога наричаше „Храма, в който не признават отстъпки в цената“, а през последните четири години Франсин Рени пребиваваше за постоянно в гробището „Плезънт Ридж“. Градската сирена беше замлъкнала, воят на сирените на патрулните беше заглъхнал някъде на юг. В къщата цареше благословена тишина.
Младши изгълта две болкоуспокояващи хапчета, съблече се и застана под душа. След като се изкъпа, забеляза, че по ризата и панталона му има петна от кръв. Сега не му беше до това. Изрита дрехите си под леглото, спусна щорите и се зави през глава с одеялото както в детството си, когато се страхуваше от чудовища, спотаени в дрешника. Трепереше като лист, в главата му сякаш отекваха всички камбани в ада.
Тъкмо задрямваше, обаче сирената отново нададе вой и го стресна. Той отново затрепери, но поне камбаните в главата му не биеха толкова оглушително. Каза си, че ще поспи, после ще реши какво да прави. Самоубийството още му се струваше най-приемливата опция. Защото със сигурност щяха да го арестуват. Нямаше начин да се върне на местопрестъплението и да заличи следите от деянието си, преди Хенри или Ла донна да се приберат, след като приключат със задачите си за деня. Можеше да избяга — теоретично, но не и преди ужасното главоболие напълно да премине. Разбира се, първо трябваше да се облече. Не вървеше да започне живота си като беглец по гол задник…