Страхотна работа!
14.
Когато си го напипал, всички пречки и спънки изчезват. Съревнованието се превръща в твой приятел. Малшансът изчезва и се преобразява в късмет, способен да ти донесе и джакпота от лотарията. Ти обаче не приемаш тези неща с благодарност (според Големия Джим Рени това чувство бе само за загубеняците и неудачниците), а като твоя заслужена награда. Когато си го напипал, все едно се люлееш на магическа люлка, която те издига все по-високо, ето защо — Големия Джим бе твърдо убеден в това — нямаше нищо лошо (даже бе препоръчително) в това да демонстрираш на останалите своята имперска надменност.
Ако бе напуснал стария си семеен дом на Мил Стрийт малко по-късно или малко по-рано, нямаше да види онова, което видя, и навярно срещата му с Бренда Пъркинс щеше да протече по съвсем различен начин. Той обаче бе излязъл от къщата в най-точния възможен момент. Да, именно така се получаваше, когато си го напипал — противниковата защита се пропуква и ти се втурваш през магическата пролука, за да отбележиш поредното решаващо попадение.
Онова, което го накара да напусне кабинета си, бяха напевните скандирания „О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ!“ Именно заради тях той заряза записките си по въпроса за „Кризисната администрация“, както я беше нарекъл… Кризисната администрация, начело на която щеше да застане вечно ухиленият Анди Сандърс, а Големия Джим щеше да бъде силата, скрита зад трона на официалната власт. „Щом не се е счупило, не го бърникай“ — така гласеше първото правило от практическия политически наръчник, на съветник Рени, а поне досега не бе имал никакви проблеми с марионетката си Анди, даже напротив — всичко бе вървяло като по мед и масло. Голяма част от жителите на Честърс Мил знаеха, че Сандърс е идиот, но това нямаше никакво значение. Хитрият политик можеше да им пробутва същата игричка отново и отново, защото деветдесет и осем процента от тях всъщност бяха още по-големи идиоти. И макар че Големия Джим никога досега не бе планирал политическа кампания с такива големи мащаби — нещо като тоталитарна диктатура в рамките на един град — бе абсолютно сигурен, че всичко ще се развие в негова полза.
Да, май бе пропуснал да включи Бренда Пъркинс в списъка с потенциалните усложнения, но какво от това? Когато си го напипал, потенциалните усложнения имат свойството сами да изчезват от пътя ти. И ти отново го приемаш като твоя заслужена награда.
Той закрачи по тротоара към Y-образното кръстовище между главната улица и Мил Стрийт. Докато преодоляваше скромното разстояние от шейсетина метра, коремът му се поклащаше плавно пред него. Паркът се простираше от другата страна на улицата. Малко по-нататък, от другата страна на главната се намираха градският съвет и полицейският участък с площадчето „Военния мемориал“ между тях.
Оттук не можеше да види какво става пред „Фуд Сити“, но виждаше всички административни сгради на главната улица. Както и Джулия Шамуей. Тя изскочи забързана от редакцията на „Демократ“ с фотоапарат в едната си ръка. Докато тичаше към мястото, откъдето се чуваха скандиранията, вестникарката се опитваше да преметне през рамо ремъка на апарата си. Големия Джим се загледа подире й. Стана му забавно — жената явно изгаряше от нетърпение да се добере до последното бедствие, сполетяло града.
Гледката стана още по-забавна. Джулия се спря, обърна се, хукна обратно към офиса си, натисна дръжката на вратата и откри, че я е оставила отключена. Заключи я и се втурна още по-бързо към супермаркета, за да гледа как нейните приятели и съседи се държат лошо един към друг.
„Сигурно за първи път си дава сметка, че след като звярът вече не е в клетката си, може да разкъса всекиго, и то по всяко време — помисли си Големия Джим. — Но не се тревожи, Джулия — ще се погрижа за теб, както винаги съм го правил. Скоро ще се наложи да спрем твоя досаден парцал, но не смяташ ли, че това е твърде ниска цена, която да платиш в името на сигурността?“
Естествено, че цената бе твърде ниска. Направо бе нищожна. А в случай че решеше да упорства…
— Понякога се случват разни неща — въздъхна съветник Рени. Вече стоеше на ъгъла, пъхнал ръце в джобовете си, и се усмихваше. А когато дочу виковете… трясъка на счупено стъкло… и изстрелите… усмивката му стана по-широка. „Да, понякога наистина се случват разни неща“ — повтори мислено той и въпреки че Младши навярно имаше по-различно мнение по този въпрос, не можеше да отрече добрата работа, която синът му бе свър…