Усмивката на Андрея бе изнурена и измъчена.
— Знам как изглеждам — изхриптя (или по-скоро изграчи) тя. — Май по-добре да не те каня вътре. Вече се подобрявам, но може би все още съм заразна…
— Ходи ли да се прегледаш при лекар… — започна Бренда, но млъкна смутено. Нали доктор Хаскел беше мъртъв. — При Ръсти Евърет?
— Да, бях при него — кимна другата жена. — И той ми каза, че скоро ще съм по-добре.
— Потиш се…
— Треската доста ме измъчи, но вече отминава. Мога ли да ти помогна с нещо, Брен?
За малко да каже „не“ — не й се искаше да натоварва тази очевидно тежко болна жена с толкова голяма отговорност, — но тогава Андрея изрече нещо, с което моментално промени решението й. Големите събития често се задвижват от малки колелца.
— Толкова съжалявам за Хауи. Беше прекрасен човек.
— Благодаря ти — отвърна Бренда. Беше трогната не само от проявеното съчувствие, но и защото Андрея го бе нарекла Хауи вместо Дюк.
За Бренда той винаги беше и щеше да си остане Хауи, скъпият й Хауи, а файлът „ВЕЙДЪР“ бе последното му дело като шериф на Честърс Мил. И може би най-значимото от всички. Тя внезапно реши да го вкара в действие, без да губи нито миг повече. Бръкна в платнената чанта и извади кафявия плик с името на Джулия.
— Мога ли да оставя това при теб, мила? Само за малко. Имам да свърша една работа и не искам да го нося със себе си.
Бренда бе готова да отговори на всички въпроси, които Андрея й зададе, ала тя очевидно нямаше намерение да пита. Жената само й кимна разсеяно и пое плика. А може би така бе най-добре. Спестяваше й време. И навярно по-късно щеше да я спаси от сериозни политически проблеми.
— С най-голямо удоволствие — каза Андрея. — А сега би ли ме извинила? Мисля, че трябва да легна, защото едва се държа на краката си… Обаче няма да спя! — побърза да добави, сякаш Бренда бе понечила да възрази. — Ще те чуя, когато се върнеш.
— Благодаря ти. Пиеш ли сокове?
— По цели литри. Радвам се, че се отби, мила — ще се грижа добре за плика ти.
И преди Бренда да успее отново да й благодари, градският съветник Андрея Гринъл вече бе затворила вратата.
19.
Към края на разговора с Бренда стомахът на Андрея започна да се бунтува. Тя се опита да овладее позивите, ала това беше обречена битка. Затова наговори на вдовицата Пъркинс разни глупости как пиела сок, благодари й за посещението и затръшна вратата под носа на посетителката си, за да се втурне към вонящата си тоалетна, докато в гърлото й се надигаха гъргорещи звуци.
До дивана в дневната имаше малка масичка и Андрея хвърли плика отгоре й, докато бързаше към тоалетната. Кафявият пакет се плъзна по полираната й повърхност и тупна в тъмното пространство между масичката и дивана.
Андрея успя да се добере до тоалетната, но не и до тоалетната чиния… в което нямаше особена разлика; цялото помещение вече бе оплескано с воднистата, воняща субстанция, която организмът й периодично бе изхвърлял в безкрайните часове на миналата нощ. Тя се наведе над един леген и повръща, докато не й се стори, че накрая самият й хранопровод ще изскочи през устата и ще тупне все още топъл и пулсиращ върху плочките.
Това не се случи, ала светът внезапно посивя и започна да се отдалечава от нея, без да спира да се смалява и изтънява, докато тя се олюляваше и полагаше всички усилия, за да не припадне. Когато се почувства малко по-добре, прекоси коридора на гумените си (както ги усещаше) крака, подпирайки се на стената. Трепереше неудържимо и чуваше френетичното тракане на зъбите си — ужасен звук, който сякаш долавяше не с ушите си, а с очните си дъна.
Чувстваше се твърде отпаднала, за да се качи в спалнята на горния етаж. Ето защо отиде на закритата задна веранда. Там щеше да й е хладно по това време на годината (все пак бе краят на октомври), ала днес бе доста задушно. Приближи се до стария шезлонг и буквално се отпусна в проскърцващите му и в същото време изненадващо уютни обятия.