— Къде е този файл?
— Тази сутрин оставих копие от него при Джулия — отвърна тя. Никак не й се искаше да забърква Андрея в това, а и мисълта, че редакторката на местния вестник разполага с уличаващия документ, щеше да го накара по-бързо да осъзнае положението си. Докато с Андрея можеше да се пробва да извие ръцете й по някакъв начин…
— Има ли други копия?
— Ти как мислиш?
Той се замисли за момент, после каза:
— Нищо от произведеното не се е разпространявало в границите на Честърс Мил.
Тя мълчеше.
— Беше за благото на града.
— Наистина си направил много за благото на Честърс Мил, Джим. Имаме същата канализационна система, която имахме и през хиляда деветстотин и шейсета година, езерото продължава да е замърсено, бизнес климатът е по-умрял от всякога… — Тя изпъна гръб и стисна силно страничните облегалки на шезлонга си. — Ти не си нищо повече от една алчна самодоволна пиявица!
— Какво искаш? — попита я Рени, без да отклонява поглед от пустеещата улица. Голямата вена на слепоочието му пулсираше.
— Искам да си подадеш оставката. И да преотстъпиш поста си на Барби, който и бездруго бе избран от президен…
— Този боклук никога няма да получи моя пост. — Той ненадейно се обърна и се вторачи в нея. Устните му бяха изкривени в усмивка. Ужасяваща, зловеща усмивка. — Не си оставила нищо при Джулия, защото тя е пред супермаркета и гледа как народът се избива за храна. Може и да си скрила файла на Дюк някъде, но не си оставила копие при никого. Първо пробва при Роми, после при Джулия и накрая дойде тук. Видях те как вървиш нагоре по главната.
— Напротив — възрази тя. — Оставих. — Дали да му кажеше при кого? Така само щеше да навреди на Андрея. Бренда понечи да се изправи. — Пропиля своя шанс. Сега си тръгвам.
— Другата ти грешка беше да си мислиш, че на улицата си в безопасност. На пустата улица. — Тонът му беше вежлив и когато докосна ръката й, тя се обърна към него. Тогава Рени я сграбчи за лицето и рязко завъртя главата й настрани.
Бренда Пъркинс чу как нещо изхрущя, сякаш зимен клон се беше счупил под тежестта на натрупания сняг, и последва звука в необятната тъма, мъчейки се отчаяно да извика името на съпруга си.
21.
Големия Джим влезе в дома си и взе от дрешника в антрето ръкавици и една шапка с козирка, на която пишеше „Употребявани коли при Джим Рени“. После извади една тиква от кухненския килер. Бренда продължаваше да седи в шезлонга с клюмнала върху гърдите й брадичка. Съветникът се огледа. Наоколо не се виждаше жива душа. Светът беше негов. Той сложи шапката на главата на мъртвата (като спусна ниско козирката), нахлузи ръкавиците на ръцете й и постави тиквата в скута й. После отстъпи крачка назад, огледа я и си каза, че композицията изглежда страхотно отстрани. Щеше да свърши чудесна работа, докато Младши не се върне и не я отнесе там, където касапската сметка на Дейл Барбара сериозно набъбваше. А междувременно щеше да влезе в ролята на поредната кукличка за Хелоуин.
Той провери съдържанието на чантата й. Откри портмоне, гребен и някакво романче с меки корици. Чудесно! Щеше да отнесе всичко това в мазето и да го скрие зад голямата пещ.
Големия Джим Рени я остави с шапка, нахлупена на главата, и тиква в скута й и влезе в дома си, за да се погрижи за чантата й и да изчака завръщането на сина си.
В кафеза
1.
Предположението на Големия Джим Рени, че никой не е видял как Бренда чука на вратата му, бе съвсем правилно. Въпросната сутрин обаче не един, а трима души (един от които също живееше на Мил Стрийт) я бяха видели да върви из града. Дали ако го знаеше, това щеше да го накара да не действа прибързано? Едва ли; градският съветник вече бе решил как да действа и беше прекалено късно за промяна. Най-много да го накараше да се замисли (все пак Големия Джим бе човек на мисълта, макар и по свой собствен начин) над сходствата между убийствата и картофения чипс на „Лейс“ — започнеш ли веднъж, после вече няма спиране.
2.
Големия Джим не забеляза никого от онези, които го видяха, когато стигна до ъгъла на главната улица и Мил Стрийт. Същото се отнасяше и за Бренда. Трудно е да забележиш някого, когато не иска да бъде забелязан. Особено когато си е намерил подходящо скривалище като порутения Мост на мира. Това обаче не беше най-лошото. Ако Клеър Макклачи беше видяла цигарите, щеше сериозно да се ядоса. Или направо да побеснее. И определено нямаше да позволи на Джо отново да се размотава с Нори Калвърт, ако ще и съдбата на целия град да зависеше от тяхното приятелство, защото именно Нори Калвърт бе донесла цигарите — изкривени и смачкани „Уинстън“, които бе открила на една полица в семейния гараж. Баща й ги бе отказал преди година и пакетът бе покрит с тънък слой прах, ала Нори си каза, че на самите цигари нищо им няма. Бяха само три, но и това я устройваше напълно; тъкмо се падаше по една за всеки. „Това ще бъде нашият ритуал за късмет“ — беше казала тя на приятелите си.