Пресякоха Дийп Кът Роуд и след около километър и половина стигнаха до Блек Ридж Роуд. Това бе черен път в ужасно състояние, целият в бабуни и неравности, маркиран с два сериозно накривени знака. На този вляво пишеше: „ПРЕПОРЪЧВА СЕ ЗА АВТОМОБИЛИ 4X4“, а на другия: „ПРЕМИНАВАНЕТО ПО МОСТА ЗАБРАНЕНО ЗА ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА НАД 4 ТОНА“ Табелите и на двата знака бяха осеяни с дупки от куршуми.
— Обичам да живея в град, където хората редовно се упражняват в стрелба — подхвърли Бени. — Така се чувствам по-защитен от Ел Клайдър.
— Казва се „Ал Кайда“, умнико — поправи го Джо.
Бени се усмихна и поклати глава.
— Говоря за страховития мексикански бандит Ел Клайдър, който се премести в Западен Мейн, за да избегне…
— Да пробваме с Гайгеровия брояч — прекъсна ги Нори и слезе от колелото си.
Както и преди, уредът се намираше в багажника на велосипеда на Бени. Бяха го увили в няколко стари кърпи от коша с парцали на Клеър. Бени го извади и го подаде на Джо. Жълтата му повърхност проблесна ослепително на фона на потъналия в мараня пейзаж.
— Ти го направи — каза Бени. От усмивката му нямаше и следа. — Чувствам се твърде нервен.
Джо се замисли за миг, след което подаде Гайгеровия брояч на Нори.
— Пъзльовци! — въздъхна момичето и го включи. Стрелката мигом скочи на +50. Джо се вторачи в нея и усети как сърцето му сякаш напусна гръдния му кош и затуптя лудешки в гърлото му.
— Уха! — възкликна Бени. — Имаме новина!
Нори откъсна очи от стрелката, която вече се беше успокоила (и бе застинала на достатъчно голямо разстояние от червения сектор), и погледна към Джо.
— Да продължавам ли?
— Естествено — отвърна той.
12.
В полицейския участък нямаше недостиг на електричество… или поне засега. По протежение на целия сутерен се простираше покрит със зелен линолеум коридор, облян от неумолимата, потискаща светлина на флуоресцентните лампи. Независимо дали навън бе сутрин или вечер, тук винаги бе еднакво светло. Шериф Рандолф и Фреди Дентън „ескортираха“ (ако тази дума можеше да опише болезнено впитите им в бицепсите му пръсти) Барби по стълбите. Двете полицайки плътно ги следваха с извадени оръжия.
Вляво беше помещението, където съхраняваха архивите, а вдясно имаше пет килии — по две от всяка страна на коридора и една в самия му край. Последната беше и най-малката от всички; вътре имаше място само колкото за стоманена тоалетна без седалка и тесен нар. Именно натам го водеха в момента.
По заповед на Пит Рандолф — който от своя страна бе получил нареждания от Големия Джим, — дори най-бруталните участници в бунта пред супермаркета бяха освободени без гаранция (къде можеха да отидат?) и всички килии бяха празни. Ето защо бе изненада, когато Мелвин Сиърлс изникна от номер четири, където се бе спотайвал. Превръзката на главата му се бе приплъзнала настрани и той носеше тъмни очила, за да скрие уголемяващите се синини под очите си. В едната си ръка държеше спортен чорап с някаква тежест вътре; саморъчно изготвен боздуган. Сиърлс изскочи толкова бързо от килията, че първата мисъл на Барби беше за нападение от страна на Невидимия човек.
— Копеле! — извика Мел и замахна с оръжието си. Барби се наведе и чорапът изсвистя над главата му, врязвайки се в рамото на Фреди Дентън. Фреди изрева и пусна Барби. Зад тях жените също се развикаха.
— Шибан убиец! На кого плати, за да ми разбие главата, а? — И Мел замахна отново. Този път импровизираният му боздуган удари лявата ръка на Барби. Тутакси цялата му ръка сякаш се парализира. В чорапа очевидно нямаше пясък, а по-скоро нещо като преспапие. Стъклено или метално… но поне беше овално. Имаше ли ръбове, вече щеше сериозно да кърви.
— Ти, шибан шибаняк такъв! — ревна Мел и замахна отново с оръжието си. Шерифът побърза да се наведе и също пусна арестанта. Тогава Барби сграбчи горната част на чорапа, присвивайки очи, когато тежестта удари китката му. Сетне дръпна рязко и успя да изтръгне боздугана от ръката на Мел. В същия момент превръзката на главата му се плъзна над тъмните му очила и блокира зрителното му поле.