Младши по-скоро би полял слабините си с газ и би подпалил топките си, обаче не го каза. Наместо това изрече смирено:
— „Общувай насаме с Бога и ще чуеш по-ясно Неговите отговори.“ Чувал съм го много пъти от баща си.
— Точно така, синко. Какъв прекрасен съвет!
И преди Рандолф да успее да каже нещо друго, Младши се измъкна първо от кабинета му, а после и от полицейския участък. Закрачи към къщи, потънал в мрачни мисли. Една част от него оплакваше приятелките, които бе изгубил, а друга се чудеше дали не би могъл да си намери някое ново гадже. За предпочитане няколко.
Все пак под Купола всичко бе възможно.
15.
Пит Рандолф наистина застана на колене и се опита да се помоли, ала не можеше да се концентрира, защото умът му бе зает с твърде много грижи. Накрая заряза молитвата с мисълта, че Господ помага на тези, които сами си помагат. И макар да се съмняваше, че го пише в Библията, бе абсолютно убеден в правотата на това твърдение. Намери номера на мобилния телефон на Сандърс в списъка, закачен с кабарче на таблото за обявления. Надяваше се, че той няма да му отговори, обаче председателят на градския съвет реагира още при първото позвъняване. Както всъщност правеше винаги.
— Здрасти, Анди. Шериф Рандолф се обажда. Имам ужасни новини за теб, приятелю. Май е по-добре да седнеш.
Разговорът беше тежък. Тежък ли? Направо убийствен. Когато най-сетне приключи, Рандолф остана на стола си, като барабанеше нервно с пръсти по бюрото си. Помисли си — и то не за първи път, — че ако Дюк Пъркинс седеше вместо него зад това писалище, нямаше да скърби толкова силно за жертвите. А може би изобщо нямаше да скърби. Работата му се бе оказала много по-тежка и по-гадна, отколкото си бе представял. Личният му кабинет не можеше да компенсира всички останали негативи. Дори зелената шерифска кола не си струваше гадостите; всеки път, щом седнеше зад волана и задникът му хлътваше във вдлъбнатината, която Дюк беше оставил, през главата му минаваше една и съща мисъл: „Не си за тая длъжност.“
Сега Сандърс щеше да дойде тук. Искаше да се изправи лице в лице срещу Барбара. Рандолф се бе помъчил да го разубеди, но докато му обясняваше, че сега е най-добре да коленичи и да се помоли за душите на жена си и дъщеря си — както и за силата, от която се нуждаеше, за да носи тежкия си кръст, — Анди прекъсна връзката.
Шерифът спря да барабани по бюрото, въздъхна и набра друг номер. Само след две позвънявания в слушалката се разнесе изнервеният глас на Големия Джим:
— Какво има? Какво?
— Аз съм, Джим. Знам, че работиш и не ми се искаше да те прекъсвам, но би ли могъл да дойдеш тук? Трябва ми твоята помощ.
16.
Трите хлапета стояха под небето с жълтеникав оттенък, озарени от странната, някак лишена от наситеност следобедна светлина, и се взираха в мъртвата мечка под телефонния стълб. Самият стълб се беше килнал сериозно настрани. На метър и половина от основата му обработеното с креозот дърво бе напукано и оплискано с кръв. Както и с други неща. Нещо бяло, за което Джо предположи, че са остатъци от кост. И нещо бледосиво, което вероятно бе моз…
Той се обърна, опитвайки се да потисне стомашния си спазъм. И почти бе успял, когато Бени повърна и само миг по-късно Нори го последва. Плашилото нямаше друг избор, освен да се присъедини към клуба.
Щом стомасите им се поуспокоиха, Джо свали раницата си, извади бутилките с чай и ги раздаде на приятелите си. Надигна шишето, но не преглътна, а изплакна устата си и изплю течността. Нори и Бени направиха същото. Сладкият чай вече се беше стоплил, но въпреки това подейства като балсам на раздразненото му гърло.
Нори направи две предпазливи крачки към обвитата от рояци мухи черна камара в подножието на телефонния стълб.
— Също като елените — промълви тя. — Горката мечка не е могла да скочи от речния бряг, ето защо си е разбила черепа в този стълб…
— Може да е била болна от бяс — предположи Бени. Гласът му беше нетипично тънък. — Както и елените…
Джо сметна, че теоретично бе възможно, макар че не му се вярваше.
— Според мен е нещо като самоубийство — каза с треперещ глас. Мразеше се, че гласът му звучи така, ала не можеше да стори нищо по въпроса. — Китовете и делфините го правят — излизат на бреговете, където умират от задушаване. Виждал съм го по телевизията. Татко разправя, че октоподовете също правели така.
— Октоподите — поправи го Нори.