— Както и да е. Татко казва, че когато околната им среда се замърси, те изяждат собствените си пипала.
— Човече, да не искаш пак да повърна? — попита Бени. Гласът му издаваше колко уморен и изнервен се чувства.
— Да не би нещо подобно да е станало и тук? — замисли се момичето. — Околната среда да е силно замърсена?
Джо вдигна поглед към жълтеещото небе. После посочи на югозапад, където тъмнееха черните сажди от пожара, предизвикан от ракетата. Петното изглеждаше поне стотина метра високо и цял километър широко. Най-малко.
— Съгласна съм с теб — кимна Нори, — но имам чувството, че това тук е нещо друго, нещо по-различно. Не смяташ ли?
Плашилото вдигна рамене.
— Ако изведнъж ни се прииска да се самоубием, май е по-добре да се връщаме — каза Бени. — Още има за какво да живея. Не съм успял да стигна до последното ниво на „Уорхамър“…
— Пробвай Гайгеровия брояч върху мечката — предложи Нори.
Джо насочи сензорния цилиндър към трупа на животното. Стрелката потрепна съвсем леко и запази досегашното си положение.
Нори посочи на изток, където пътят най-накрая излизаше изпод балдахина на гъсто обраслите черни дъбове, дали на хребета неговото название40. Джо си каза, че оттам най-вероятно се открива чудесна гледка към ябълковата градина, разположена на билото на възвишението.
— Аз предлагам да вървим, докато стигнем до дърветата — заяви момичето. — Там ще проверим какво казва Гайгеровият брояч и ако радиационният фон продължава да се повишава, ще се върнем в града и ще разкажем на доктор Евърет или на господин Барбара за наблюденията си. Пък те нека умуват какво значи това.
Бени се колебаеше.
— Не знам доколко е безопасно…
— Ако усетим нещо странно, веднага се връщаме — увери го Джо.
— Е, може пък да е за добро — подхвърли Нори. — Винаги съм искала да се махна от Честърс Мил, преди да съм изперкала тотално!
Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, ала думите й изобщо не прозвучаха като шега, а и Джо не ги прие по този начин. Много хора обичаха да се шегуват колко е „мъничък“ Честърс Мил (може би затова песента на Джеймс Макмърти бе толкова популярна сред жителите му) и той наистина бе такъв, при това във всяко едно отношение. Както в интелектуално, така и в демографско. Сещаше се само за една американка с азиатски произход — Памела Чен, която помагаше от време на време на Лиза Джеймисън в библиотеката, — а тъмнокожи изобщо нямаше, откакто семейство Лавърти се преместиха в Обърн. В града нямаше „Макдоналдс“, да не говорим за „Старбъкс“, а единственото кино бе затворило завинаги. Поне досега обаче градът му се бе струвал сравнително голям като площ, с достатъчно пространство за скитане насам-натам… Ето защо му се струваше удивително как Честърс Мил изведнъж се бе смалил в съзнанието му, след като разбра, че тримата с майка му и баща му вече не могат да се качат в семейната кола и да отскочат до Луистън, за да хапнат панирани миди и сладолед.
— Права си — каза накрая. — Наистина е важно. Рискът си струва. Или поне така мисля. Ако искаш, ти остани тук, Бени. Тази част от мисията е само за доброволци.
— Не, ще дойда с вас — заяви той. — Ако остана тук, ще ме смятате за пъзльо до края на живота ми!
— Че не си ли? — извикаха Джо и Нори в един глас, след което се спогледаха и избухнаха в смях.
17.
— Точно така, плачи!
Гласът идваше някъде отдалеч. Барби се обърна тромаво към източника му, ала не беше никак лесно да отвори пламналите си от болка очи.
— Има за какво да плачеш!
Човекът, който му говореше така, очевидно също плачеше. А и гласът му се стори познат. Барби се помъчи да отвори подпухналите си клепачи, но ги усещаше непосилно тежки. Очите под тях сякаш вибрираха в унисон с пулса му. Синусите му бяха до такава степен задръстени от секреция, че ушите му изпукаха, когато се опита да преглътне.
— Защо я уби? Защо уби моята рожба?
„Някой кучи син ме напръска със спрей. Дентън? Не, Рандолф.“
Най-накрая успя да отвори очи, като притисна длани до веждите си и ги изтегли нагоре. Тогава забеляза, че Анди Сандърс стои пред килията му с обляно в сълзи лице. А какво виждаше председателят на градския съвет? Арестант в килия, който определено изглеждаше виновен…
— Тя беше всичко за мен! — изкрещя Сандърс.
Зад него стоеше Рандолф. Шерифът изглеждаше смутен и нервно пристъпваше от крак на крак като хлапе, на което ужасно му се ходи до тоалетната. И въпреки че очите му горяха, а синусите му болезнено пулсираха, Барби не беше изненадан, че Рандолф е допуснал Сандърс да слезе тук долу. Но не защото Сандърс беше председател на градския съвет, а понеже шерифът не бе могъл да прояви достатъчно твърдост и да откаже.