— Как ще си плати? — попита Анди. Вече гледаше към Големия Джим с такъв възторг, сякаш бе изпаднал в екстаз. — Как точно?
— Ами, ако знае как да вдигне Купола — а аз няма да допусна да не го стори, — предполагам, че всички ще бъдем доволни да го видим в затвора „Шоушенк“. С доживотна присъда без право на обжалване.
— Не е достатъчно — прошепна Сандърс.
Рени продължаваше да го гали по главата.
— А ако Куполът си остане на мястото?
Големия Джим се усмихна.
— В такъв случай май ще се наложи да го съдим сами. И когато го признаем за виновен, ще го екзекутираме. Така повече ли ти харесва?
— Да — промълви Анди. — Определено.
— На мен също, друже. — Ръката му галеше ли, галеше косата на Сандърс. — На мен също.
18.
Тримата излязоха от дъбовата гора и се заковаха на място, загледани в овощната градина.
— Там определено има нещо! — възкликна Бени. — Виждам го! — Гласът му звучеше едновременно развълнувано и глухо.
— Аз също — добави Нори. — Прилича ми на… на… — Думата, която търсеше, бе „радиомаяк“, ала така и не я изрече. От устата й се изтръгна само нещо като „рррр-рррр-рррр“, сякаш беше едногодишно детенце, което си играе с камиончета в пясъчника. В следващия миг момичето падна от колелото си и остана да лежи на пътя, а ръцете и краката му не спираха да треперят.
— Нори? — Джо се надвеси над нея, по-скоро смаян, отколкото угрижен, след което вдигна очи към Бени. Момчетата се спогледаха и секунда по-късно и Бени се строполи на земята, а велосипедът му падна отгоре му. Той също се загърчи и един от ритниците му запрати колелото му встрани, при което Гайгеровият брояч изпадна от багажника и тупна в канавката със скалата надолу.
Олюлявайки се, Джо се затътри към уреда. Когато се протегна да го вдигне, му се стори, че ръката му се разтяга като гумена. С големи усилия успя да завърти жълтата кутия и да погледне скалата. Стрелката бе скочила на +200, което беше малко под червения сектор, сигнализиращ опасност. В следващия миг момчето пропадна в черна дупка, изпълнена с оранжеви пламъци. Имаше чувството, че се издигат от огромна камара тикви — погребална клада от лумнали тиквени фенери за Хелоуин. Някъде в далечината ехтяха гласове… изгубени и ужасени викове. После тъмнината го погълна.
19.
След приключването на бунта пред супермаркета Джулия се върна в редакцията на „Демократ“ и завари Тони Гуей, бившия спортен репортер, който сега олицетворяваше целия новинарски отдел, да трака по клавиатурата на лаптопа си.
— Спри да пишеш и разпечатай тези снимки — каза му тя и му подаде фотоапарата.
После седна зад компютъра си, за да напише репортаж за станалото. Докато вървеше по главната улица, не спираше да обмисля началото му — как Ърни Калвърт, бившият управител на „Фуд Сити“, бе извикал на хората да минат през задния вход. Как им бе отключил, за да влязат без проблеми в магазина. Ала тогава вече беше твърде късно. Бунтът вече бе в разгара си. Да, хубаво начало… Единственият проблем беше, че не бе в състояние да го напише. Непрекъснато натискаше погрешните букви.
— Качи се горе и легни малко — каза Тони.
— Не, трябва да го напиша…
— В момента не си способна да напишеш нищо. Трепериш като лист. Не си на себе си. Почини си за един час. Аз ще разпечатам снимките и ще ги копирам на десктопа на компютъра ти. Ще транскрибирам и аудиоматериалите ти. Хайде, качвай се.
Не й стана особено приятно от думите му, ала не можеше да отрече, че Тони е прав. Почивката й обаче не се ограничи в рамките на един час. Не беше спала добре от петък вечерта — от цяла вечност, както й се струваше, — ето защо нямаше нищо чудно, че щом положи глава върху възглавницата, моментално потъна в дълбок сън.
Когато се събуди, с ужас установи, че сенките в спалнята й са се издължили. Вече беше късен следобед. Хорас! Навярно се бе подмокрил в някой ъгъл и щеше да я погледне с най-засраменото си изражение, сякаш вината за случилото се е негова, а не нейна.
Тя обу чехлите си, отиде тичешком в кухнята и откри своето корги не до вратата, скимтейки да излезе навън, а кротко заспало между печката и хладилника. На кухненската маса имаше бележка, пъхната между солницата и пиперницата.