— Да. — Тя опипа носа си, който още кървеше, макар и слабо. — Изглежда ли счупен? На пипане не е.
— Не е счупен, но ще се подуе. Според мен обаче ще си във форма за танците по случай приключването на събирането на реколтата.
Джаки кисело се усмихна.
— Началник — намеси се Рени, — мисля, че се налага да повикаме помощ. Ако не антитерористите — като се замисля, ми се струва доста крайно — то поне щатската полиция…
Дюк го избута встрани. Жестът не беше груб, но безкрайно красноречив. Почти равнозначен на изблъскване. Рени сви пръстите си в юмруци, после ги отпусна. Свикнал беше той да блъска, а не да го изблъскват, обаче това не променяше факта, че грубата сила е приоритет на малоумните. Синът му беше най-яркият пример. От друга страна, помнеше всяка обида и си отмъщаваше. Обикновено след време, но така отмъщението беше по-сладко.
— Питър! — провикна се Дюк. — Позвъни в болницата и попитай къде, по дяволите, е линейката! Искам я тук!
— Морисън ще се обади. — Рандолф беше взел от колата фотоапарата си и заснемаше местопроизшествието.
— Ти ще се обадиш, и то веднага!
— Началник, Джаки не е толкова тежко ранена и според мен…
— Когато ми притрябва мнението ти, ще го поискам, Питър.
Рандолф понечи да възрази, но като видя изражението на шефа си, хвърли фотоапарата на седалката на патрулната и извади мобилния си телефон.
— Какво усети, Джаки? — попита Пъркинс.
— Не знам. Отначало нещо леко ме разтресе и ръката ми изтръпна, както когато случайно докоснеш оголен електрически проводник. Усещането премина, обаче се блъснах в… Да му се не види, не знам в какво!
Зяпачите ахнаха. Пожарникарите бяха насочили маркучите към горящия лесовоз, но водните струи рикошираха от нещо от другата му страна. Удряха се в невидима преграда и се разплискваха, а от милиардите капчици се образуваха красиви дъги. През живота си Дюк не беше виждал такова чудо. Все едно седеше в колата си в автомивка и гледаше как струите под високо налягане се блъскат в предното стъкло.
След миг видя дъга и откъм страната на Честърс Мил, само че тази беше по-малка. Библиотекарката Лиза Джеймисън вървеше към нея.
— Лиза, не се приближавай! — извика Дюк.
Тя не му обърна внимание. Изглеждаше като хипнотизирана. Стоеше с разперени ръце на сантиметри от мястото, на което силната водна струя се удряше във въздуха и се разплискваше. Ситни капчици блещукаха в косата й, прибрана на стегнат кок. Малката дъга се разпадна, после отново се оформи зад нея.
— Кондензирана пара! — възторжено се провикна Лизи, като че ли гледаше едно от чудесата на света. — Толкова много вода, а тук има само пара. Все едно е от овлажнител.
Питър Рандолф вдигна мобилния си телефон и поклати глава:
— Има сигнал, но не мога да се свържа. Според мен всички тия любопитковци са блокирали линиите.
Пъркинс не знаеше дали това е възможно, но наистина всички, които виждаше, или говореха по телефоните си, или снимаха с тях. С изключение на Лиза, която още се правеше на горска нимфа.
— Бягай да я доведеш! — нареди Дюк на Рандолф. — Дръпни я назад, преди да реши да мине под дъгата или някоя друга глупост.
Питър направи кисела физиономия, защото подобни задачи бяха за обикновените полицаи, но все пак се подчини. Пъркинс се разсмя. За кратко, но от сърце.
— Да му се не види, какво е толкова смешно? — промърмори Големия Джим. Още полицаи от окръг Касъл се струпваха откъм Мотънската страна на невидимата бариера. Ако Пъркинс продължаваше да се хили като идиот и да се мотае, полицията от Касъл Рок щеше да вземе нещата в свои ръце. И да си припише всички заслуги.
Началник Пъркинс престана да се смее, но продължи да се усмихва.
— Тук е истинска мазало — заяви преспокойно. — Нали това е твоята дума, Джим? От опит знам, че понякога смехът е единственият начин да оправиш мазалото.
— Представа нямам за какво говориш! — почти изкрещя Рени. Хлапетата Динсмор стреснато отстъпиха назад и застанаха до баща си.
— Знам — кротко отвърна Дюк. — И не ти се сърдя. Важното е да разбереш, че докато пристигне областният шериф, аз командвам тук, а ти си градски съветник. Нямаш официални правомощия, затова се отдръпни. — Посочи мястото, което Хенри Морисън ограждаше с жълта лента, като заобикаляше по-големите отломки от корпуса на самолета, и се провикна: — Всички да се отдръпнат и да ни оставят да си вършим работата! Последвайте съветник Рени! Той ще ви отведе зад жълтата лента!