— Привет! Оттам ли идваш? — Посочи някъде зад Барби. Изглеждаше уморен, изплашен и обезнадежден.
— Да. От другия край на града.
— Невидимата стена няма край, нали? Границата е затворена.
— Да.
Младежът кимна и натисна бутон на мобилния си телефон:
— Дъсти? Още ли си там? — Заслуша се, после каза „добре“ и прекъсна разговора. — С приятеля ми Дъсти се разделихме. Той тръгна на юг. От време на време се чуваме по телефона. Когато успеем да се свържем. Сега се намира на мястото, където е паднал хеликоптерът. Каза, че там става пренаселено.
„Не се и съмнявам“ — помисли си Дейл и попита:
— Не откри ли някаква пролука откъм твоята страна?
Младежът само поклати глава и жестът беше по-красноречив от всякакви думи. Възможно беше да са пропуснали пролуки — дупки с големината на врата или прозорец, само че Барби твърде се съмняваше.
Мислеше, че са откъснати от света.
Всички викаме за отбора ни
1.
Барби тръгна обратно по шосе 119, измина около пет километра и се върна в центъра на града. Докато се добере дотам, вече беше шест вечерта. Главната улица беше почти безлюдна, но я огласяше ревът на генератори… навярно няколко дузини. Светофарът на кръстопътя между шосетата 119 и 117 не работеше, обаче в „Дивата роза“ всичко светеше. През витрината Барби видя, че всички маси са заети. Само че като влезе, не чу обичайните разговори: за политика, „Ред Сокс“, местната икономика, „Пейтриътс“, наскоро закупени автомобили и пикапи, „Селтик“, цената на бензина, електрически инструменти… Не се чуваха и обичайните гръмки смехове.
На барплота имаше телевизор и всички се бяха зазяпали в екрана. Изпитвайки дезориентация и усещане за нереалност, които чувства всеки, попаднал на мястото на страховито бедствие, Барби видя, че Андерсън Купър от Си Ен Ен стои на шосе 119, а зад него още горят останките от катастрофиралия лесовоз.
Самата Роуз обслужваше клиентите и от време на време отскачаше до тезгяха да вземе някоя поръчка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от мрежичката, придържаща косата й, и обрамчваха лицето й. Изглеждаше уморена и разтревожена. Тезгяхът беше територия на Анджи Маккейн от четири следобед до затварянето на заведението, но тази вечер май отсъстваше. Барби си помисли, че може да е била извън града при спускането на бариерата. В такъв случай доста дълго нямаше да се яви на работа.
Дежурен в кухнята беше Ансън Уилър, когото Роуз наричаше хлапето, макар че той беше най-малко на двайсет и пет, а кулинарните му умения се свеждаха само до приготвянето на наденички на грил с гарнитура от зрял фасул — обичайното съботно меню в „Дивата роза“. Тежко и горко на онзи, който си поръчаше нещо друго и беше принуден да консумира взривоопасните пържени яйца на Ансън. От друга страна, хубаво, че той беше тук, защото освен от Анджи нямаше следа и от Дуди Сандърс. Въпреки че не се налагаше да се случи нещо катастрофично, та тя да не се яви на работа. Не че беше много мързелива, обаче си беше завеяна. Колкото до умствените й способности… те не подлежаха на обсъждане. Баща й Анди Сандърс никога нямаше да е кандидат за „Менса“, но в сравнение с нея беше същински Алберт Айнщайн.
По телевизията даваха как хеликоптерите кацат около Андерсън Купър, витлата развяваха дългата му бяла коса, ревът на двигателите почти заглушаваше думите му. Вертолетите бяха бойни машини „Сикорски“. Барби беше летял на такива хеликоптери, докато воюваше в Ирак. Някакъв армейски офицер се появи в кадър, закри с длан микрофона на репортера и му зашепна в ухото.
Клиентите в заведението разтревожено забърбориха помежду си. Барби ги разбираше. И той беше разтревожен. Когато униформен закрива с длан микрофона на прочут телевизионен репортер, без да даде каквото и да е обяснение, със сигурност настъпва краят на света.
Офицерът — полковник, но не Кокс (ако видеше Кокс, Барби щеше да си каже, че напълно е изперкал), довърши монолога си, пусна микрофона и излезе от кадър. Изражението му беше непроницаемо.
Купър заговори:
— Наредиха на всички нас от медиите да се оттеглим назад и да се съберем в магазина „Реймъндс Роудсайд“ на около километър оттук.
Клиентите на Роуз отново замърмориха. Познаваха магазина на Реймънд в Мотън — на витрината му пишеше: „СТУДЕНА БИРА ТОПЛИ САНДВИЧИ ПРЯСНА СТРЪВ“.
Репортерът продължаваше да говори:
— Районът, намиращ се на стотина метра от онова, което наричаме бариерата поради липса на по-точен термин, е обявен за обект, свързан с националната сигурност. При първа възможност ще подновим прякото излъчване, а дотогава гледайте репортаж от Вашингтон. Уолф, ти си.