— А? Какво каза?
— Няма значение.
Звънецът до прозорчето, през което подаваха пълните чинии, издрънча.
— Поръчка! — провикна се Роуз.
Барби грабна една шпатула и за миг се огледа — грилът беше в ужасно състояние както винаги, когато Ансън провеждаше ужасните си експерименти, наричани от него „готвене“ — после си сложи престилката, завърза я отзад и отвори шкафа над умивалника, пълен с бейзболни шапки, които обслужващите грила в „Дивата роза“ използваха вместо шапките на майстор-готвачите. Избра една с логото на „Тюлените“ в чест на Пол Гендрън (надяваше се новият му приятел вече да е със семейството си), сложи я с козирката назад и се залови за работа.
2.
В девет и петнайсет, почти час след края на обичайното работно време в събота, Роуз почти насила изпроводи последните клиенти, мърморейки, че са досадни навлеци. Барби заключи външната врата и обърна табелката с надписа „ЗАТВОРЕНО“. Вгледа се в петимата навлеци, които прекосиха улицата и тръгнаха към градската мера, където се бяха събрали петдесетина души и разговаряха помежду си. Гледаха на юг, където силна бяла светлина оформяше нещо като мехур над шосе 119. Светлината не беше от телевизионни прожектори; вероятно военните отцепваха периметъра. А как се прави това нощем? Разбира се, като се постави охрана и се освети мъртвата зона.
Мъртва зона. Звучеше адски злокобно.
Затова пък главната улица беше необичайно тъмна. В някои сгради имаше ток (там работеха генератори), светеха и витрините на магазина на Бърпи, книжарницата, супермаркета „Фуд Сити“ в подножието на хълма и още няколко магазина, захранвани от акумулатори, но уличното осветление не работеше и в повечето апартаменти горяха свещи.
Роуз седна на масата в средата на помещението и запали цигара (пушенето беше строго забранено в обществени сгради, но Барби нямаше да я издаде). Махна мрежичката, придържаща косата й, и невесело се усмихна на новия-стар готвач, който седна срещу нея. Ансън старателно бършеше тезгяха и допълнително го „помиташе“ с дългата си коса, освободена от шапката на „Ред Сокс“.
— Мислех, че няма да видя по-голяма навалица от тази на Четвърти юли, но сгреших — промърмори Роуз.
— Ако не се беше появил, щяха да ме закарат направо в лудницата.
— На шосе Ф150 една блондинка за малко не ме качи на стоп. — Барби се усмихна, като си спомни случката. — В последния момент се отказа. Иначе отдавна щях да съм далеч оттук. От друга страна, можеше да ме сполети ужасната участ на Чък Томпсън и непознатата в самолета му. — По телевизията бяха съобщили кой е бил авиоинструкторът. Жената с него още не беше идентифицирана.
Роуз обаче знаеше името й.
— Била е Клодет Сандърс. Почти съм сигурна. Вчера Дуди каза, че на следващия ден майка й имала урок по пилотиране.
Барби посягаше да си вземе пържено картофче, но ръката му застина във въздуха. Внезапно загуби апетита си. Червеното в чинията с картофките повече приличаше на локвичка кръв, отколкото на кетчуп.
— Затова Дуди не е дошла на работа.
Роуз сви рамене:
— Кой знае. Не ми се обади, че ще отсъства. Пък и не би могла, защото телефоните не работят.
Той предположи, че работодателката му говори за стационарните телефони, но докато работеше в кухнята одеве, беше чул как хората се оплакват, че имат затруднения с мобилните си телефони. Според повечето причината беше в това, че всички едновременно се опитват да се свържат и претоварват честотата. Други смятаха, че проблемът е възникнал от стотиците телевизионни репортери, разговарящи по своите свръхмодерни телефони. Барби подозираше нещо по-лошо. Във времена, когато цялата страна страдаше от „терористична“ параноя, службите за охрана на държавната сигурност бяха взели нещата в свои ръце. Някои хора успяваха да се свържат, но с напредването на времето броят им ставаше все по-малък.
— Нищо чудно на вятърничавата Додс да е хрумнало да се чупи от работа, за да се разходи до мола в Обърн — продължи Роуз.
— Господин Сандърс знае ли, че Клодет е била в самолета?
— Не съм сигурна, но ще се изненадам, ако още не е научил. — И тя затананика тихичко, но много мелодично: „Малко градче е, сещаш се за какво говоря…“
Барби се поусмихна и изпя задно с нея втория ред от куплета:
— „Малко градче, скъпа, и всички викаме за отбора ни.“