Текстът беше от стара песен на Джеймс Макмърти, която незнайно защо цели два месеца през лятото беше на мода в няколко мейнски радиостанции за кънтри-музика. Не и по Радиото на Исус, разбира се — там не признаваха певци като Джеймс Макмърти.
Роуз посочи картофките:
— Ще си хапнеш ли още?
— Не. Отщяха ми се.
Той не хранеше особени симпатии към вечно ухиления Анди Сандърс, нито към Дебилната Дуди, която вероятно беше помогнала на първата си приятелка Анджи да разпространи слуха, предизвикал побоя пред „Дипърс“, но като си представеше, че останките от човешко тяло (и най-вече откъснатият крак в крачол от зелен панталон) са били от майката на Дуди… съпругата на градския съветник…
— И на мен. — Роуз забучи цигарата си в кетчупа. Фасът изсъска и на Барби така му се повдигна, че се изплаши да не повърне. Извърна глава и се загледа през витрината, въпреки че поради липсата на осветление не виждаше какво става на улицата.
— Президентът ще направи обръщение към нацията в полунощ — обади се младият Ансън, надвиквайки шума от грохналата съдомиялна. Барби си каза, че може би след тази вечер машината няма да има работа… поне за известно време. Налагаше се да го обясни на Роуз. Предполагаше, че в крайна сметка ще се съгласи с него. Беше умна и практична жена.
Майката на Дуди Сандърс! Господи!
Разбираше, че ако не беше загинала госпожа Сандърс, мъртвата можеше да е друга негова позната. „Малко градче, скъпа, и всички викаме за отбора ни.“
— Ще пропусна обръщението на президента — заяви Роуз. — И без мен може да благослови Америка. Утре ще стана в пет. — В неделя заведението отваряше в седем сутринта, но подготовката на менюто започваше поне два часа по-рано. А в неделя то включваше и канелени ролца. — Вие, момчета, останете да го гледате, ако толкова ви се иска. Само да не забравите на излизане да заключите и двете врати. — Тя понечи да стане.
— Роуз, искам да ти каже нещо за утре.
— Та нали и утре е ден, както е казала Скарлет О’Хара. Не искам да го чуя сега. Всичко с времето си. — Само че сигурно видя нещо особено в изражението му, защото пак седна. — Ей, защо си се начумерил, все едно са ти потънали гемиите?
— Кога за последен път заредиха с газ двата резервоара?
— Миналата седмица. Заредени сме почти до дупка. За това ли се тревожиш?
Барби заизчислява: капацитетът на всеки резервоар беше или триста двайсет и пет, или триста и петдесет галона. На сутринта щеше да провери. Така или иначе, ако Роуз не грешеше, разполагаха с над шестстотин галона. Чудесно. Мъничко щастие през деня, който беше донесъл толкова нещастия на града. Обаче нямаше как да се предвиди колко нещастия ще се случат в бъдеще. А шестстотинте галона пропан все някога щяха да свършат.
— Имаш ли представа какъв е разходът за един ден?
— Важно ли е?
— И то много. Защото сега всичко в заведението се захранва от генератора — осветление, готварски печки, хладилници, помпи. Също и локалното парно, ако довечера застудее дотолкова, че то да се включи автоматично. А генераторът работи на пропан.
Млъкнаха и се заслушаха в равномерното ръмжене на новия генератор „Хонда“ зад ресторанта.
Ансън Уилър седна при тях:
— При шейсет процента включени уреди генераторът изразходва два галона газ на час.
— Откъде знаеш? — попита Барби.
— Прочетох го на табелката отзад. От обяд, когато спря токът, вероятно разходът е три галона на час. Може би дори повече.
Роуз реагира мигновено:
— Анс, изгаси осветлението навсякъде освен в кухнята. Веднага! И завърти термостата на парното на най-ниската степен. — Позамисли се и добави: — Не, направо го изключи.
Дейл се усмихна и вдигна палец. Веднага беше схванала положението. Не всички в Мил щяха да са като нея. Не всички щяха да са склонни да приемат истината.
— Добре. — Младежът се поколеба. — Не смятате ли, че до сутринта… че най-късно до утре следобед…
— В полунощ президентът на Съединените щати ще направи обръщение към нацията — каза Барби. — Какво ти говори това, Анс?
— Да побързам да изгася лампите.
— Да не забравиш термостата — обади се Роуз, после се обърна към Дейл: — Ще изключа всичко и в жилището си. — Откакто преди десет години беше останала вдовица, тя живееше в апартаментче над ресторанта.
Той кимна. Беше обърнал една картонена покривчица за сервиране (с надпис „Разгледахте ли двайсетте забележителности в Мейн?“) и пресмяташе върху нея. Между двайсет и седем и трийсет галона пропан бяха изразходвани след падането на бариерата. Оставаха около петстотин и седемдесет. Ако Роуз сведеше потреблението до двайсет и пет галона дневно, теоретично газта щеше да стигне за три седмици. При двайсет галона дневно — икономията можеше да се постигне със затваряне на заведението между закуската и обяда и следобед преди вечерята, запасите щяха да са достатъчни за около месец.