Насочи лъча към полиците. Прах за пране. Белина. Омекотител за тъкани. Кофа и бърсалка. Чудесно. Нямаше генератор да изпомпва водата и тя щеше да е студена, но пък сигурно щеше да източи от чешмата достатъчно, за да напълни кофата. В краен случай щеше да вземе и от казанчетата в тоалетните.
Тъкмо студена вода му трябваше. Кръвта излиза от студена вода.
Щеше да се вслуша във вечните съвети на майка си, прочута чистница: „Чиста къща, чисти ръце, чисто сърце.“ Щеше да почисти кръвта, после да избърше всичко, което си спомняше да е докосвал, и всичко, което беше забравил дали е докосвал. Само че първо… Трупът!
Реши, че на първо време ще го скрие в килера. Хвана под мишниците мъртвата и я завлече дотам, после я пусна: туп! И се залови за работа. Тананикаше си тихичко, докато залепи магнитчетата обратно на вратата на хладилника, след това спусна щорите. Напълни кофата почти догоре, преди кранът да засвисти. Пак му беше провървяло.
Тъкмо когато усърдно търкаше пода — проклетата кръв не се измиваше лесно, както си беше представял — някой затропа на външната врата.
Той вдигна глава, ококори се, устните му се разтегнаха в ужасяваща гримаса.
— Анджи? — изплака някакво момиче. — Анджи, вкъщи ли си? — Затропа отново, после отвори вратата. Край, късметът му беше изневерил. — Анджи, дано си тук. Господи, дано си вкъщи! Видях колата ти в гаража…
Мамка му! Гаражът! Как не се беше сетил да погледне в тъпия гараж!
— Анджи! — отново изплака онази. Гласът й му се стори познат. Да му се не види, дали не беше онази тъпачка Дуди Сандърс? Ами да. — Анджи, тя каза, че мама е мъртва! Госпожа Шамуей каза, че е мама е умряла!
Младши се надяваше тя първо да се качи на горния етаж, където беше стаята на приятелката й. Обаче тъпачката тръгна към кухнята, като се движеше опипом в мрака.
— Анджи? В кухнята ли си? Стори ми се, че видях светлина!
Главата пак го заболя и вината беше на скапаната наркоманка, дето си вреше носа където не й е работа. Каквото и да се случеше след малко, също щеше да е по нейна вина.
5.
Дуди Сандърс още беше малко дрогирана и малко пияна; мъчеше я махмурлук; майка й беше мъртва; промъкнала се беше неканена в къщата на приятелката си; стъпи на нещо, което се изплъзна изпод краката ти и тя едва не падна. Вкопчи се в перилото на стълбището и извика от болка, понеже си удари два пръста. Донякъде разбираше, че всичко това се случва с нея, същевременно й изглеждаше нереално. Струваше й се, че е попаднала в някакво паралелно измерение като в научнофантастичен филм.
Наведе се да види в какво се е спънала. Приличаше на голяма хавлиена кърпа. Някой глупак я беше захвърлил на пода в антрето. После й се стори, че чува стъпки в мрака. В кухнята.
— Анджи? Ти ли си? — Тишина. Още усещаше, че там има някой, но може би се лъжеше. — Анджи? — Отново пое по коридора, протегнала дясната си ръка — пръстите й сигурно щяха да се подуят, дори й се струваше, че вече са се подули. — Анджи, дано си вкъщи! Мама е мъртва, наистина! Каза ми го госпожа Шамуей, а тя никога не се шегува.
Денят беше започнал чудесно. Тя стана рано (в десет, но за нея това беше ранни зори) и нямаше намерение да се чупи от работа. После обаче й се обади Саманта Буши, че е купила по интернет няколко нови кукли Брац, и я покани да ги изтезават заедно. Пристрастили се бяха към това занимание още в гимназията — купуваха куклите от гаражни разпродажби, обесваха ги, забиваха гвоздеи в тъпите им кратуни, заливаха ги със запалителна течност и ги подпалваха — и Дуди знаеше, че вече би трябвало да се откажат, понеже двете с Анджи вече бяха почти възрастни, а тези игрички бяха за деца. И като се замисли човек, май бяха и малко откачени, но какво от това? Саманта живееше сама на Мотън Роуд — е, обитаваше скапана каравана, обаче си беше само нейна, след като през пролетта мъжът й духна завинаги — а Литъл Уолтър спеше по цял ден. Освен това тя винаги имаше трева. Дуди предполагаше, че й я носят мъжете, с които купонясваше през съботните и неделните дни. Само че Дуди се беше отказала от тревата. След неприятностите с готвача се беше зарекла никога повече да не се друса. В деня на обаждането на Сами „никога повече“ продължаваше повече от седмица.
— Ще ти отстъпя Джейд и Ясмин — заубеждава я приятелката й. — Освен това имам страхотна… сещаш се какво. — Винаги казваше така, та ако някой ги подслушва, да не разбере за какво става дума.
Дуди обаче разбираше и усети леко гъделичкане между бедрата (точно в нейната… сещаш се какво), въпреки че и това беше тъп пубертетски навик и би трябвало отдавна да са го забравили.