— Не мога, Сам. Трябва да съм на работа в два, а…
— Ясмин чака — прекъсна я Саманта. — А ти я мразиш в червата.
Така си беше. Според Дуди Ясмин беше най-гадната. Пък и до два следобед имаше цели четири часа. Пък и какво толкова, ако позакъснееше? Роуз нямаше да я уволни. Кой друг щеше да се навие да върши тая скапана работа?
— Добре, но за малко. И само защото наистина мразя Ясмин.
Сами се изкиска, а Дуди добави:
— И вече не искам сещащ се какво. Нито другото.
— Твоя си работа. Идвай бързо.
Дуди се качи на колата и „отиде бързо“; разбира се, установи, че изтезанието на кукли не й прави удоволствие, ако не е пушила малко трева, затова се надруса. Направиха на Ясмин „пластична операция“ на лицето с препарат за отпушване на канали, което си беше страхотна забава. После Сами я задържа да й покаже сладурското розово боди, което си беше купила от „Деб“, и макар да беше пуснала коремче, според Дуди още изглеждаше супер (може би така й се струваше, защото и двете бяха друсани… какво ти друсани, направо не бяха на себе си), и тъй като Литъл Уолтър още спеше (бащата беше настоял да го кръстят на някакъв стар блусар6 и Дуди си мислеше, че бебето може да е умствено изостанало, щом все спи, което изобщо нямаше да е чудно предвид количествата трева, дето Сам беше изпушила, докато беше бременна с него), двете си легнаха заедно и направиха „онова, другото“.
После заспаха, а когато Дуди се събуди, бебето ревеше, та се късаше, и минаваше пет часът. Вече беше адски закъсняла за работа, освен това Саманта извади бутилка „Джони Уокър“ и изпиха по една, две, три чаши, после решиха да проверят какво е станало с бебето Брац в микровълновата, обаче токът беше спрял.
Дуди се върна в града, като шофираше с около двайсет и пет километра в час и непрекъснато поглеждаше в огледалцето за обратно виждане за патрулна кола, защото знаеше, че ако някой я спре, то непременно ще е онази червенокоса мръсница Джаки Уетингтън. Гонеше я ужасна параноя. Страхуваше се, че ако баща й е решил да се прибере по-рано от магазина, ще подуши дъха й, вонящ на алкохол. Или пък че майка й ще си е вкъщи, защото толкова се е уморила от тъпия урок по пилотиране, че се е отказала от редовното си посещение в залата за бинго.
„Моля те, господи — повтаряше си. — Моля те, помогни ми този път да ми се размине и повече няма да правя сещаш се какво. Нито другото. Никога, докато съм жива!“
Бог чу молбата й. Тя не завари никого у дома. И тук токът беше спрял, но в главата й беше такава каша, че това не й направи впечатление. Качи се на пръсти в стаята си на горния етаж, свали панталона и блузата си и си легна. „Само за няколко минути“ — каза си. След малко стана, пъхна в пералнята дрехите, вонящи на ганджа, а самата тя се пъхна под душа. Миришеше на парфюма на Сами, който приятелката й сигурно купуваше на литър от магазина на Бърпи.
Заради спрелия ток не можа да настрои радиочасовника и когато чукането по външната врата я събуди, вече се беше стъмнило. Навлече си халата и отиде да отвори — уверена беше, че червенокосата полицайка с големите цици е дошла да я арестува заради шофиране в нетрезво състояние и под въздействието на наркотици. Дуди смяташе, че тъкмо тази сещаш се какво не е незаконна, обаче не беше съвсем сигурна.
Не беше Джаки Уетингтън, а Джулия Шамуей, издателката на вестник „Демократ“. Държеше фенерче и с него освети лицето на Дуди (вероятно подпухнало от съня и със зачервени очи), после отпусна ръка, но за секунда лъчът пробяга и по нейното лице и Дуди видя съчувствие, от което сърцето й се сви от страх.
— Горкото ми момиче — промълви Джулия. — Не знаеш, нали?
— Какво да не знам? — промърмори тя и усещането й за паралелен свят се завърна. — Какво?
Джулия Шамуей й отговори.
6.
— Анджи? Анджи, моля те, отговори!
Пак запристъпва по коридора. Ръката й пулсираше от болка. Също и главата й. Можеше да потърси баща си — госпожа Шамуей й предложи да я закара до погребалното бюро на Бауи, обаче кръвта й се смразяваше при мисълта за онова място. Освен това искаше да е с Анджи. Анджи щеше да я прегърне, без да пожелае да правят онова, другото. Тя беше най-добрата й приятелка.
Някой излезе от кухнята и тръгна към нея.
— Ох, знаех, че си тук! — Тя се разрида още по-силно, протегна ръце и забърза към тъмния силует. — Случи се нещо ужасно! Сигурно Бог ме наказва, задето съм лоша.
6
Литъл Уолтър (Марион Уолтър Джейкъбс), 1930–1968 — американски блусар, изпълнител на хармоника. Заради виртуозността му го сравняват с Чарли Паркър и Джими Хендрикс. — Б.пр.