Разбира се, в очите на нейния Хорас тя вече беше преуспяла, поради което за нея той беше най-милото куче на света. Щеше да го изведе веднага щом се прибереше у дома, после щеше да си заслужи още по-голямо уважение, като пуснеше в паничката му няколко парченца от пържолата, останала от снощната й вечеря. Така и на двамата щеше да им стане радостно, а тя изпитваше необходимост да се зарадва на нещо — на каквото и да било, защото беше много разтревожена.
Не й се случваше за пръв път. Живееше в Мил четирийсет и три години — от раждането си до ден-днешен, и през последните десет все по-малко харесваше случващото се в родното й градче. Тревожеше се от необяснимата разруха на градската канализация и на завода за преработка на отпадъци въпреки парите, които се наливаха в тях, тревожеше се за предстоящото затваряне на скикурорта „Облакът“, тревожеше се, че Джеймс Рени ограбва града с още по-големи суми, отколкото тя предполага (а тя предполагаше, че от десетки години Големия Джим краде като за последно). Разбира се, тревожеше се и от новото събитие, което й се струваше прекалено мащабно, за да го проумее. Опиташе ли се да направи разбор на случващото се, умът й се съсредоточаваше върху някаква наглед незначителна подробност — например, че все по-трудно се свързваше по мобилния си телефон. Да не говорим, че никой не й се беше обадил, което беше много обезпокояващо. Не я притесняваше липсата на обаждания от загрижени приятели и роднини извън града, а това, че досега мобилният й телефон щеше да прегрее от повиквания на репортери от други вестници — луистънския „Сън“, портландския „Прес Хералд“, дори от „Ню Йорк Таймс“.
Всички ли в Мил имаха същите затруднения?
Мислеше да отиде до границата с Мотън и да види какво става. Щом не можеше да позвъни на Пит Фрийман, най-добрия фотограф, сама щеше да фотографира местопроизшествието с верния си никон. Беше чула, че е създадена нещо като карантинна зона откъм страната на Мотън и Честърс Мил, може би и в други градове, но тя щеше да се промъкне до самата граница. Да, щяха да я предупредят, обаче щяха да си останат с предупреждението, ако преградата наистина беше непроницаема.
— Ще натрошат костите ми с камък и прът, но думите не могат да ме наранят — промърмори. Точно така. Ако думите можеха да я наранят, Джим Рени щеше да я прати в интензивното след материала й за пародията на ревизия, направена преди три години. Естествено той беше вдигнал голяма пушилка и беше заплашил да съди вестника, но си остана само с това; Джулия се изкушаваше да напише редакционна статия по темата, дори й беше намислила заглавие: „ПРЕСТЪПНИК ОТ ВЛАСТТА ОТЪРВАВА КОЖАТА“.
Да, тревожеше се за много неща. Свързано беше с работата й. Не беше свикнала да се притеснява за собственото си поведение, а сега, докато стоеше на ъгъла на Мейн и Къмън Стрийт, я гнетеше безпокойство. Вместо да завие наляво по главната улица, тя се обърна в посоката, откъдето беше дошла. И каза тихо, както обикновено говореше на Хорас:
— Не биваше да оставям само онова момиче.
Нямаше да зареже Дуди, ако беше с колата си. Пък и хлапачката беше ужасно настоятелна. И миришеше особено. Наркотици? Може би. Джулия не беше от хората, които ще я осъждат. На младини и тя беше пушила трева. Може би наркотикът щеше да помогне на Дуди да преодолее болката от смъртта на майка й.
— Не берете грижа за мен — каза момичето. — Ще намеря татко. Първо обаче ще се преоблека. — И посочи халата, с който се беше загърнала.
— Ще почакам — промърмори Джулия… въпреки че не й се искаше. Чакаше я дълга нощ и като начало трябваше да изпълни дълга си към кучето. Хорас сигурно щеше да се пръсне, защото не го беше извела в пет часа, и сигурно беше гладен. Щом се погрижеше за него, щеше да отиде при онова, което хората наричаха бариера. За да види с очите си за какво става дума. Да направи снимки, ако има нещо за фотографиране.
След това й предстоеше най-важното: да се опита да пусне извънредно издание на „Демократ“. Важно беше за нея и смяташе, че е важно за града. Разбира се, патакламата можеше да приключи до сутринта, но и умът, и сърцето й подсказваха, че това няма да се случи.
Така или иначе… Сбърка, че остави сама Дуди Сандърс. Малката сякаш се държеше, но може би беше в шок и не осъзнаваше какво е станало. Разбира се, и дрогата оказваше влияние. Обаче говореше свързано.