— И пейсмейкърът на Дюк Пъркинс се е взривил? От това ли е загинал?
— Десет и трийсет! Доведете Барби и не забравяйте да му предадете поздрави от Кен.
Той прекъсна връзката. Джулия постоя неподвижно няколко секунди, после се опита да се обади на сестра си в Луистън. Отново нямаше сигнал.
„Куполът — помисли си. — Накрая не говореше за бариера, а за Купола.“
5.
Тъкмо когато Барби си свали ризата и седна на леглото да си развърже маратонките, някой почука на вратата, до която се стигаше по страничното външно стълбище на дрогерията на Сандърс. „Само това ми липсва!“ — каза си той. Първо, беше капнал от умора, защото беше вървял почти през целия ден, после до късно вечерта беше работил в заведението. Второ, може би Младши и неколцина негови приятели бяха решили да устроят купон по случай завръщането му. Предположението беше невероятно, дори параноично, но изминалият ден беше като фестивал на невероятното. Освен това тази вечер не беше видял в „Дивата роза“ Младши, Франк Делесепс и останалите членове на бандата. Вероятно бяха сред зяпачите на шосе 119 или 117, но може би някой им беше съобщил за завръщането му и те крояха планове за късна нощна забава.
На вратата отново се почука. Барби стана и хвана дръжката на портативния телевизор. Не беше идеалното оръжие, обаче ако го хвърлеше, щеше да нарани първия, който се опиташе да влезе. Дървеният прът от гардероба също би могъл да послужи за отбиване на нападателите, само че жилището беше прекалено тясно, та да му позволи да замахне с пръта. Барби винаги носеше швейцарското си ножче, но нямаше да го използва. Не и ако не се нало…
— Господин Барбара? — извика някаква жена. — Барби? Там ли си?
Той пусна дръжката на телевизора и прекоси кухничката. Попита кой е, обаче още докато говореше, позна гласа.
— Джулия Шамуей. Един човек иска да говори с теб. Каза ми да ти предам много поздрави от Кен.
Барби отвори и я пусна да влезе.
6.
В общинската заседателна зала с чамова ламперия, намираща се в сутерена на сградата, ревът на генератора (вехт „Келвинейтър“) почти не се чуваше. Дългата маса в средата на помещението беше от кленово дърво и блестеше като стъкло. Тази вечер повечето столове около нея бяха празни. Четиримата присъстващи на спешното съвещание, свикано от Големия Джим Рени, се бяха скупчили от едната й страна. На председателското място седеше самият Рени, въпреки че беше заместник на председателя Сандърс. Зад него висеше карта на Честърс Мил — градчето с формата на чорап.
Освен тримата градски съветници тук беше и Питър Рандолф, който след смъртта на Дюк Пъркинс беше заел длъжността му на полицейски началник. Само Големия Джим изглеждаше способен да взема рационални решения. Рандолф явно беше потресен и изплашен. Анди Сандърс беше замаян от скръб. Андрея Гринъл, която си приличаше като две капки вода с по-малката си сестра Роуз, само дето беше по-пълна от нея и косата й беше прошарена, просто беше замаяна. Както обикновено.
През една януарска утрин преди четири-пет години се беше подхлъзнала на заледената алея, докато отиваше към пощенската кутия. Паднала беше лошо (за което вероятно беше спомогнало наднорменото й тегло) и си беше спукала два гръбначни диска. Доктор Хаскел й беше предписал новото чудодейно лекарство оксиконтин за облекчаване на силната болка. И оттогава непрекъснато й го даваше. Благодарение на добрия си приятел Анди, собственик на градската дрогерия, Големия Джим знаеше, че Андрея е започнала с четирийсет милиграма на ден и е стигнала до главозамайващите — в прекия и преносен смисъл — четиристотин. Информацията беше много полезна.
Сега той подхвана:
— Поради трагичното събитие в семейството на Анди аз ще председателствам съвещанието, ако не възразявате. Нашите най-искрени съболезнования, Анди.
— Точно така — обади се Рандолф.
— Благодаря — промърмори Сандърс и отново се разплака, когато Андрея докосна ръката му.
— Така. Всички ние имаме представа какво се е случило тук — каза Рени, — въпреки че хората в града още не го разбират…
— Бас държа, че не го разбират и хората извън града — отбеляза Андрея, но той се престори, че не я чува, и продължи:
— … и военните не сметнаха за необходимо да комуникират с нас, длъжностните лица.