Баща му слезе от джипа, тресна вратата и тръгна към къщата. Не изглеждаше нащрек, обезпокоен или ядосан. Седна до Младши, без да продума. После направи нещо, което безкрайно изненада младежа — сложи ръка на врата му и леко го стисна.
— Чу ли?
— Подочух това-онова. Само че не го разбирам.
— Никой не го разбира. Подозирам, че ни чакат тежки изпитания, докато положението се нормализира. Затова ще те питам нещо.
— Какво? — Младши стисна ръкохватката на пистолета.
— Ще изпълниш ли дълга си? Също и твоите приятели Франки, Картър и онзи Сиърлс?
Младши мълчеше и чакаше. Какви ги дрънкаше дъртият?
— Сега Питър Рандолф е началник на полицията. Трябват му хора. Искаш ли да работиш като полицай, докато се разчисти това мазало?
Младши изпита безумното желание да се запревива от смях. Или да изкрещи победоносно. Или и двете. Ръката на баща му още беше на врата му. Не го стискаше, не го щипеше, а сякаш… го галеше.
Пусна ръкохватката на пистолета. Хрумна му, че продължава дяволски да му върви — късметът не го беше изоставил.
Днес беше убил две момичета, които познаваше от малки.
Утре щеше да е градски полицай.
— Разбира се, татко — каза. — С радост ще помогнем. — И за пръв път от около четири години (може би дори от повече) целуна баща си по страната.
Молитви
1.
Барби и Джулия Шамуей почти не обелиха дума — нямаше за какво да разговарят. На пътя нямаше други коли освен тяхната, но щом излязоха от града, забелязаха, че прозорците на повечето фермерски къщи светят. Във фермите винаги имаше много работа и стопаните нямаха вяра на мейнската електрическа компания, затова всички имаха генератори. На минаване край кулата на Радиото на Исус видяха, че двете червени лампи на върха й проблясват както обикновено. Електрическият кръст пред малкото студио също светеше — като бял маяк в мрака. Звездите над него се бяха разпилели по небето с обичайното екстравагантно изобилие — безконечен поток от енергия, която не се произвежда от генератор.
— Навремето идвах тук за риба — промърмори Барби.
— Кълвеше ли?
— Много, но понякога въздухът смърдеше като мръсното бельо на боговете. Сигурно е от изкуствените торове. Така и не посмях да опитам улова.
— Не вони на тор, а на фарисейщина!
— Моля?
Тя посочи тъмния силует, скриващ звездите:
— Църквата на Христа Светия изкупител. Тяхна е и радиостанцията, която отминахме преди малко. Не си ли чувал за Радиото на Исус?
Барби сви рамене:
— Май съм виждал камбанарията. И за радиостанцията съм чувал. Няма начин да се спасиш от нея, ако живееш тук и притежаваш радиоапарат. Фундаменталисти ли са?
— В сравнение с тях закоравелите баптисти са невинни агънца. Самата аз ходя в Независимата църква. Не понасям Лестър Когинс, ненавиждам злорадите му проповеди: „Ха-ха, всички ще горите в пъкъла, само ние не.“ Често си задавам въпроса как могат да си позволят мощна радиостанция.
— Подаяния от признателните енориаши?
Джулия изсумтя:
— Може да попитам Джим Рени. Той е настоятел.
Тя караше симпатична хибридна тойота „Приус“ — кола, каквато според Барби не пасваше на предана републиканка, при това собственичка на вестник (от друга страна, май подхождаше на привърженичка на Независимата църква). Всяка коза за свой крак, нали така? Важното беше, че автомобилът се движеше и радиото работеше. За жалост обаче в този район сигналът на Исусовото радио беше толкова силен, че заглушаваше другите станции на ултракъси вълни. А тази вечер по него излъчваха някакви църковни пиеси за акордеон, от които Барби получи главоболие. Звучаха като полки, изпълнявани от оркестранти, умиращи от бубонна чума.
— Пробвай на средни вълни — предложи Джулия.
Той се подчини, но попадаше все на нощни предавания с много говорене, докато накрая улучи някаква спортна станция. Коментаторът съобщи, че преди мача между „Ред Сокс“ и „Маринърс“ на Фенуей Парк е било обявено едноминутно мълчание заради жертвите на „събитието в Западен Мейн“.