Либи се изправи. Нямаше фенерче, но предполагаше, че ще се добере до вратата, без да си нарани пищялите. Познаваше сградата като опакото на дланта си. И я обичаше.
— Да си вървим, Кловър — промърмори. — След половин час ще говори президентът — другият Отсъстващ. Ще го слушаме по радиото в колата.
Кучето покорно я последва, необезпокоявано от религиозни дилеми.
5.
На Битч Роуд (наричан само път Номер три от вярващите, посещаващи Църквата на Светия изкупител) се разиграваше много по-динамична сцена, и то под ярка електрическа светлина. Храмът на Лестър Когинс беше снабден с генератор, и то толкова нов, че етикетите за превоз още бяха залепени за оранжевия му корпус. Монтиран беше в барака, също боядисана в оранжево, до складовото помещение зад църквата.
Лестър беше на петдесет, но благодарение на гените и на усърдните си грижи за храма на тялото си, изглеждаше на не повече от трийсет и пет (премереното използване на прочута серия мъжки козметични препарати също подпомагаше младежкия му вид). Тази вечер носеше само гимнастически шорти и всяко мускулче на тялото му се очертаваше.
По време на богослуженията (пет пъти седмично) Лестър се молеше с глас на фанатичен телевизионен евангелист, при което името на Всевишния излизаше от гърлото му като от усилвател на електрическа китара. Дори когато се молеше насаме, той несъзнателно използваше същия маниер. Само че когато беше силно разтревожен, когато наистина искаше да се посъветва с Бог на Мойсей и Аврам, Онзи, който денем се движи като димен, а нощем — като огнен стълб, Лестър говореше гърлено, все едно ръмжеше куче, готово да се нахвърли върху непознат. Не го знаеше, защото нямаше кой да го чуе как се моли. Пайпър Либи беше останала вдовица, след като преди три години при катастрофа загуби съпруга си и двете си момчета; Лестър Когинс беше закоравял ерген, измъчван в юношеството си от кошмари, в които докато мастурбираше, внезапно виждаше Мария Магдалена на прага на стаята си.
Църквата беше нова като генератора и изградена от скъпа кленова дървесина. Обзавеждането беше спартанско. Зад голия гръб на Лестър се намираха три реда пейки. Пред него беше амвонът — аналой с Библия върху него и голям дървен кръст, окачен на пурпурна завеса. Балконът за хористите беше вдясно, в единия му край бяха струпани музикалните инструменти.
— Боже, чуй молитвата ми — изрече Лестър с гърления си глас, предназначен за молитви насаме, когато не театралничеше, а наистина се обръщаше към „началника“ си. Държеше въже с дванайсет възела — по един за всеки апостол. Деветият, обозначаващ Юда, беше боядисан в черно. — Боже, чуй молитвата ми в името на разпнатия и възкръснал Исус.
Той се заудря с въжето — първо по едното рамо, после по другото. При всеки удар по плътта му, покрита с белези, се чуваше звук като от тупалка за килими. И преди Лестър се беше бичувал, но никога с такава ожесточеност.
— Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми!
Туп… туп… туп… туп. Болка като от пареща коприва. Като от изгаряне. Проникваща по магистралите и страничните пътища на жалките му човешки нерви. И ужасяваща, и ужасно приятна.
— Боже, всички в този град сме грешници и аз съм най-големият! Слушах Големия Джим Рени и вярвах на лъжите му! Да, вярвах, а сега дойде часът на разплатата. Така е откакто свят светува — всички плащат за греховете на един. Не се гневиш лесно, но когато ни връхлети, Твоят гняв е като буря над житна нива — не помита едно стъбло, а много.
В Мил имаше и други грешници (той не беше наивен и знаеше, че мнозина ругаят, танцуват, правят секс и се дрогират), които несъмнено заслужаваха да бъдат бичувани, но ги имаше и във всеки друг град, а само Честърс Мил беше сполетян от това ужасно Божие наказание.
И все пак… все пак… възможно ли беше неведомото проклятие да не е заради неговия грях? Да. Но твърде невероятно.
— Боже, кажи ми как да постъпя. На кръстопът съм. Ако волята Ти е утре да застана на този амвон и да призная какво ме убеди да сторя онзи човек, какви грехове извършихме заедно и какви — само аз, ще се подчиня. Само че това ще е краят на службата ми като свещеник и ми е трудно да повярвам, че го искаш от мен в такъв съдбовен момент. Ако пожелаеш да чакам… да чакам и да видя какво ще се случи… да чакам и да се моля с паството си да се освободим от бремето… ще се подчиня. Да бъде волята Ти, Господи. Сега и завинаги.