Престана да се бичува (усещаше как топли и успокояващи ручейчета се стичат по гърба му; няколко възли на въжето бяха почервенели) и вдигна към тавана лицето си, обляно в сълзи.
— Защото тези хора не могат без мен? Боже. Знаеш, че тъкмо сега съм им най-необходим. Затова… ако волята Ти е тази чаша да бъде отдръпната от устните ми… моля те, дай ми знак.
Той зачака. И не щеш ли, Бог каза на Лестър Когинс:
— Ще ти пратя поличба. Иди при твоята Библия, както правеше като малък след онези лоши сънища.
— Ей-сега! — възкликна Лестър. — Веднага.
Преметна на врата си въжето с възлите, при което то увисна на раменете и гърдите му като кървава подкова, и се качи на амвона, без да обръща внимание на кръвта, която течеше на вадички по гърба му и се просмукваше в ластика на шортите му. Застана зад катедрата, сякаш се готвеше за проповед (въпреки че и в най-страшните си кошмари не се беше виждал да проповядва полугол), затвори Библията и стисна клепачи:
— Господи, да бъде волята Ти. Отправям ти въпрос в името на Твоя Син, разпнат в позор и възкръснал в слава.
И Господ каза:
— Отвори Моята Книга и виж какво пише.
Лестър се подчини (внимаваше да не отвори Библията по средата — това си беше чист Стар завет). Сложи пръста си върху една страница, после отвори очи и се наведе. Беше двайсет и осми стих от двайсет и осма глава от Второзаконието. Той прочете:
— „Ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето.“
Това с вцепеняването на сърцето не беше толкова зле, но като цяло цитатът не беше окуражаващ. Нито пък ясен. После Бог отново проговори:
— Не спирай дотук, Лестър.
Пастор Когинс зачете двайсет и деветия стих:
— „И ще ходиш пипнешком по пладне…“ Да, Господи, да — прошепна той и продължи: — „… както слепец ходи в тъмнина, не ще имаш сполука в пътищата си, и ще бъдеш всеки ден притесняван и ограбван, и не ще има кой да те защити.“ Ще ослепея ли, Боже? — възкликна. — Моля Те, не ми го причинявай, въпреки че ако такава е волята Ти…
Господ пак му каза:
— Да не ти е изпила чавка ума, Лестър?
Пастор Когинс се ококори. Бог беше изрекъл една от любимите фрази на майка му.
— Не, Господи, не.
— Тогава погледни отново. Какво ти показвам?
— Нещо за лудост. Или слепота.
— Кое от двете според теб е по-вероятно?
Лестър препрочете стиховете. Близки бяха само думите слепота и слепец.
— Това ли е… Боже, това ли е моят знак?
И Господ му отговори:
— Да, но не твоята слепота; засега твоите очи ще виждат по-ясно. Търси слепеца, който е обезумял. Видиш ли го, кажи на паството си какви ги е вършил Рени и как си му помагал. Искам и двамата да си признаете. Ще ти кажа повече, но сега иди си легни, Лестър. Изцапа с кръв целия под.
Пастор Когинс се подчини, но първо коленичи и почисти кръвта зад амвона. Докато работеше, не се молеше, обаче размишляваше върху прочетеното. Чувстваше се много по-добре.
Засега щеше да говори общи приказки за греховете, поради което Мил беше откъснат от света чрез неведомата бариера, но щеше да е нащрек за поличбата. За сляп мъж или жена, загубили разума си.
6.
Бренда Пъркинс слушаше Радиото на Исус, понеже мъжът й го харесваше (беше го харесвал), но за нищо на света не би стъпила в Църквата на Светия изкупител. Беше привърженица на конгрегационализма и беше накарала съпруга си да я придружава в Независимата църква. Сега Хауи за последен път щеше да е там, но нямаше да го знае. Щеше да лежи в ковчега, докато Пайпър Либи възхваляваше живота и делото му.
Тя сякаш за пръв път осъзна необратимостта на случилото си. И за пръв път, откакто чу ужасната новина, даде воля на чувствата си и зарида. Може би защото сега можеше. Сега беше сама.
По телевизията президентът, изглеждащ невероятно състарен, каза:
— Скъпи сънародници, искате отговори. И аз се заклевам да ги споделя с вас веднага щом ги науча. Никаква секретност по този въпрос! Моят прозорец към случващото се ще е и ваш прозорец. Тържествено ви обещавам…
— Да ви хвърлям прах в очите — каза Бренда и заплака още по-силно, защото фразата беше сред любимите на Хауи. Изключи телевизора и хвърли на пода дистанционното. Идваше й да го стъпче, но се въздържа най-вече защото си представи как мъжът й клати глава и й казва да не прави глупости.
Отиде в малкия му кабинет, защото изпитваше желание някак си да е близо до него, докато духът му още е в къщата. Искаше й се да го докосне. Генераторът в задния двор мъркаше. „Като доволен котарак“ — би казал Хауи. Разсърди му се, когато го купи след терористичните атаки на единайсети септември („За всеки случай“ — беше казал той), но сега съжаляваше, задето му вдигна скандал. В тъмното щеше да се чувства още по-изплашена, още по-самотна.