— Джо… господин Барбара е…
Клеър замлъкна. Нима щеше да каже на сина си, че господин Барбара — когото някои хора вече наричаха „полковник Барбара“ — е бил арестуван за няколко убийства?
— Какво? — попита Джо. — Какво за него? — Триумфът в гласа му бе заменен от тревога и тя си каза, че навярно синът й можеше да разчита нейните настроения със същата лекота, с която тя разчиташе неговите. А и момчето определено бе възложило много надежди на Барбара… Нори и Бени едва ли правеха изключение. Нямаше как да им спести неприятната новина (колкото и да й се искаше), но поне не се налагаше да им я съобщава по телефона.
— Елате у дома възможно най-бързо — каза Клеър. — Тук ще си поговорим за всичко. И още нещо, Джо — искам да знаеш, че страшно се гордея с теб!
8.
Джими Сиройс умря същия този следобед, докато Плашилото Джо и приятелите му караха велосипедите си с бясна скорост към града.
Ръсти седеше в коридора, прегърнал през рамо Джина Буфалино, която плачеше, притиснала лице към гърдите му. Навярно преди време щеше да се почувства неловко, ако седеше в подобна близост със седемнайсетгодишно момиче, ала нещата се бяха променили. Човек трябваше да хвърли само един поглед на този коридор, който бе осветен не от флуоресцентни лампи, а от съскащи газови фенери „Коулман“, за да разбере колко се бяха променили нещата. Болницата му се беше превърнала в готическо царство на сенките.
— Ти нямаш никаква вина — каза й той. — Нито ти, нито аз, нито дори той има някаква вина. Не е искал да се разболее от диабет.
Макар че имаше доста хора, които си живееха с подобна диагноза в продължение на дълги години. Хора, които полагаха грижи за себе си. Джими — самотник, който живееше почти като отшелник на Год Крийк Роуд, — не беше от тях. Когато най-накрая пристигна в здравния център — а това стана миналия четвъртък, — той не можеше дори да излезе от колата си и само натискаше клаксона, докато Джини не излезе да провери какъв е проблемът. Ръсти веднага се зае да го прегледа и щом смъкна панталоните му, откри немощен десен крак, който се бе оцветил в синьо. Тоест дори да му се беше разминало, необратимите неврологични увреждания, настъпили в резултат от болестта му, щяха да го съсипят.
— Изобщо не ме боли, докторе — заяви Джими на Рон Хаскел малко преди да изпадне в кома. Оттогава насетне пациентът ту се свестяваше, ту губеше съзнание, а състоянието на крака му се влошаваше с всеки изминал час. Ръсти непрекъснато отлагаше ампутацията, макар и прекрасно да съзнаваше, че нямаше как да я избегнат, ако клетникът имаше и най-малкия шанс да прескочи трапа.
Когато токът на болницата спря, интравенозното подаване на антибиотици за Джими и двама други пациенти не беше прекратено, ала дебитомерите престанаха да работят и стана невъзможно да се регулират количествата. И сякаш това не бе достатъчно, ами сърдечният монитор и респираторът също излязоха от строя. Ръсти изключи респиратора, сложи дихателна маска върху лицето на мъжа и изнесе на Джина кратък курс как точно да борави с нея. Тя прояви изключително усърдие и отдаденост, ала около шест вечерта Джими издъхна.
И сега девойката изглеждаше неутешима.
Тя повдигна обляното си в сълзи лице от гърдите му и проплака:
— Може би съм му дала твърде много? Или твърде малко? Ами ако е умрял от липса на кислород?
— Стига си се самообвинявала. Джими и бездруго щеше да умре, пък и така си спести една ужасно тежка ампутация.
— Не знам дали ще мога да продължа да върша тази работа — разрида се отново Джина. — Всичко стана прекалено страшно. Няма да издържа.
Ръсти не знаеше как точно да отговори на това, но и не се налагаше.
— Ще се справиш — увери я той с хриплив глас. — Трябва да издържиш, мила, защото имаме нужда от теб.
В същия миг той видя как старшата сестра Джини Томлинсън върви бавно по коридора към тях.
— Нали знаеш, че не е хубаво да ставаш! — смъмри я.
— Знам — отвърна Джини и приседна от другата страна на девойката, отронвайки въздишка на облекчение. Бинтованият й нос и лентичките анкерпласт, минаващи под очите й, й придаваха вид на хокеист след ожесточен мач. — Обаче е време да застъпвам на смяна.
— Може би утре… — започна Ръсти.
— Не, още сега — заяви тя и хвана ръката на момичето. — Ти също си дежурна, мила моя. В училището за медицински сестри една от преподавателките ни обичаше да казва: „Можете да се откажете едва когато кръвта изсъхне и родеото свърши.“