— Ами ако допусна грешка? — прошепна девойчето.
— На всекиго се случва. Важното е да бъдат колкото се може по-малко. Аз винаги съм насреща и ще ти помагам. И на теб, и на Хариет. Е, какво ще кажеш?
Колебаейки се как да отговори, Джина се загледа в подпухналото лице на Джини. Старшата сестра бе изнамерила отнякъде стари очила и те я караха да изглежда още по-зле.
— Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожице Томлинсън?
— Ти ми помагаш на мен, а аз — на теб. Джини и Джина, Сестрите бойци! — И тя вдигна юмрук. Девойката се усмихна и чукна кокалчетата на Джини със своите.
— Това е чудесно и е направо супер — каза Ръсти, — но ако усетиш, че ти прилошава, намери някое легло и се настани в него. Заповед от доктор Ръсти.
Джини потръпна, когато усмивката обтегна болезнено краищата на носа й.
— Не ми трябва легло — изсумтя. — И старият диван на Рон Хаскел ще свърши работа.
Мобилният телефон на Ръсти иззвъня. Той махна на жените да го оставят насаме. Докато се отдалечаваха, Джина прегърна по-младата си колежка през кръста.
— Ало, Ерик е на телефона — каза той.
— Това е жената на Ерик — изрече смирено един глас. — Обажда се, за да се извини на Ерик.
Ръсти влезе в една празна стая за прегледи и затвори вратата.
— Няма нужда от никакви извинения — изтъкна той, макар и да не беше съвсем сигурен, че е така. — И двамата реагирахме прибързано. Пуснаха ли го вече? — попита, понеже това му се стори най-логичният въпрос в случая.
— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона. Ще можеш ли да се прибереш, скъпи? Моля те! Трябва да поговорим.
Ръсти се замисли. Вероятно можеше. Имаше само един пациент в критично състояние, обаче той бе улеснил професионалните му задължения със своята смърт. И макар и да изпитваше невероятно облекчение, задето отношенията с жена му се бяха изгладили, в гласа й се долавяше някаква нова загриженост и предпазливост, които не му се нравеха.
— Мисля, че да — отвърна, — ала не за дълго. Джини отново е на крака, обаче в сегашното й състояние като нищо може да се претовари, ако не я наглеждам. Вечеря?
— Да. — Тя също беше доволна от развоя на събитията, което го накара да се почувства още по-добре. — Ще размразя малко от пилешката супа. По-добре да изядем колкото се може повече от замразените продукти, докато все още имаме ток и хладилникът работи.
— Само едно нещо. Все още ли смяташ Барби за виновен? Няма значение какво мислят другите, интересува ме твоето лично мнение.
Продължителна пауза. Накрая тя каза:
— Ще говорим за това, когато си дойдеш.
И затвори.
Ръсти се бе подпрял на масата за прегледи. Той подържа апарата в ръката си още известно време, след което натисна бутона за прекъсване на връзката. Имаше толкова много неща, които не му бяха ясни — чувстваше се като човек, плуващ в непроницаемото море на догадките, — ала за едно бе абсолютно сигурен: съпругата му се боеше, че някой може да ги подслушва. Но кой? Армията? Службите за национална сигурност? Големия Джим Рени?
— Абсурд — изрече гласно Ръсти на празната стая. После отиде при Туич, за да му каже, че излиза от болницата за малко.
9.
Туич се съгласи да наглежда Джини и да внимава да не се преумори, обаче искаше нещо в замяна — преди да си тръгне, Ръсти да прегледа Хенриета Клавард, която бе пострадала при мелето в супермаркета.
— Какво й има? — попита Ръсти, опасявайки се от най-лошото. Хенриета бе силна жена и беше в добра форма за възрастта си, ала осемдесет и четирите й години си казваха думата.
— Цитирам какво ми каза самата тя: „Една от онези никаквици Мърсиър ми счупи проклетата опашка.“ Имаше предвид Карла Мърсиър. Която сега е Венциано.
— Добре — измърмори Ръсти и добави: — Градът ни е малък и всички подкрепяме местния отбор. И така ли е?
— Кое да е така, сенсей?
— Счупеното.
— Не знам — вдигна рамене Туич. — Така и не пожела да ми го покаже. Отново ти предавам дословно думите й: „Ще си покажа кюлотките само на професионалист.“
И двамата избухнаха в смях, макар и приглушен.
От другата страна на затворената врата се разнесе хрипкав старчески глас:
— Имам проблем със задника, а не с ушите. Чух ви прекрасно!
Мъжете се засмяха още по-силно. Лицето на Туич изглеждаше по-алено от всякога.
— Ако вашите задници бяха пострадали, мили другарчета, друга песен щяхте да запеете!