— Остави го — каза Роми. — Димът от цигарата му едва ли е по-лош от лайната, които дишаме ние. Предполагам, че катранът и никотинът в дробовете му го предпазват.
Ръсти се приближи и седна до тях.
— Тази бутилка беше умряла работа — каза, — но Ърни все пак подиша малко от нея. Сега ми изглежда по-спокоен. Благодаря ти, Сам.
Сам махна небрежно с ръка.
— Моят въздух е и твой въздух, докторе. Поне беше. Линейката ти е тук, не можеш ли да направиш нещо повече? Момчетата, които ми носеха бутилките — по-рано, преди всичко да се скапе, — можеха да помагат на болните в камиона си. Имаха… как се казваше… някаква помпа.
— Кислороден екстрактор — отговори Ръсти. — Прав си, имахме такъв в линейката. За съжаление се счупи. — Ухили се нервно. — Счупи се преди три месеца.
— Четири — намеси се Туич, който се беше приближил до тях. Гледаше цигарата на Сам. — Случайно да имаш още?
— Да не си посмял — каза Джини.
— Страхуваш се да не опуша този тропически рай, така ли, скъпа? — попита Туич, но когато Сам Мърляча извади смачкания си пакет „Американ Игълс“, поклати глава.
Ръсти каза:
— Лично подадох молба до борда на болницата кислородният екстрактор да бъде подменен. Отговориха ми, че бюджетът е на червено и че трябва да потърся помощ от градската управа. Така че изпратих молба до градските съветници.
— Рени — каза Пайпър Либи.
— Рени — потвърди Ръсти. — Получих писмо, в което се казваше, че молбата ми ще бъде разгледана на бюджетната среща през ноември. Предполагам, че тогава ще се разбере. — Размаха ръце към небето и се засмя.
Около тях се насъбраха хора, които гледаха любопитно Сам и ужасено — цигарата му.
— Как успя да дойдеш тук, Сам? — попита Барби.
Сам гореше от желание да разкаже историята си. Първо им обясни, че след като му била поставена диагноза „емфизем“, започнал да получава бутилки с кислород благодарение на „медицинските“. Спомена, че понякога се натрупвали доста пълни бутилки. После им каза, че е чул експлозия и че е излязъл да види какво става.
— Видях, че работата е дебела, и разбрах накъде вървят нещата — обясни той. Група военни се присламчиха, за да чуят разказа му. Сред тях беше полковник Кокс, който беше с бермуди и фланелка с цвят каки. — Виждал съм големи пожари и преди, когато работех в гората. На няколко пъти ни се е налагало да зарязваме всичко и да бягаме; ако някой от онези стари камиони, които използвахме навремето, беше затънал. Пожарите тип „корона“ са най-страшни, защото създават свой собствен вятър. Видях, че същото ще се случи и тук. Експлозията беше много силна. Какво е имало там?
— Пропан — отвърна Роуз.
Сам потърка наболата си брада.
— Да, ама е имало и друго. Имало е и химикали — забелязах зелени пламъци. Ако пожарът беше тръгнал към мен, щях да загина. Вие също. Тръгна обаче на юг. В това няма нищо чудно, причината е най-вече в терена. А също и в реката. Както и да е, знаех какво ще стане и затова извадих бутилките от „кислородния бар“.
— От какво? — попита Барби.
Сам си дръпна за последно от цигарата, после смачка фаса в пръстта.
— О, така наричам бараката, в която държа бутилките. Както и да е, имах пет пълни…
— Пет! — простена Търстън Маршал.
— Ъ-хъ — каза весело Сам, — но нямаше как да ги домъкна и петте. Вече съм на години.
— Не можа ли да намериш някоя кола или пикап? — попита Лиза Джеймисън.
— Госпожо, отнеха ми шофьорската книжка преди седем години. Може и осем да са станали вече. Твърде много актове за шофиране в нетрезво състояние. Ако ме хванат да карам нещо по-голямо от ръчна количка, ще ме набутат в затвора и ще изхвърлят ключа на килията ми.
Барби се зачуди дали да не посочи основния недостатък на твърдението му, но в крайна сметка реши да не си прахосва дъха.
— Както и да е, прецених, че мога да взема четири бутилки. Не бях изминал и половин километър, когато се наложи да дишам от първата. Нямаше как, нали виждате?
Джаки Уетингтън попита:
— Знаеше ли, че сме тук?
— Не, госпожо. Просто исках да отида някъде нависоко, а и бях наясно, че кислородът все някога ще свърши. Не предполагах, че сте тук, не предполагах и че има вентилатори. Просто нямах други варианти пред себе си.
— Защо се забави толкова много? — попита Пит Фрийман. — Разстоянието от Год Крийк дотук едва ли е повече от шест километра.