„Да. Добре. Генераторът е на първо място. Когато той се задейства и пречиствателят започне да поскърцва, отново ще проверя дали бутилката е наместена добре. Дотогава ще съм намерил друго фенерче, а може би дори и газова лампа. Следващата бутилка ще я сменя на светло.“
— Това е положението — изрече. — Ако искаш работата да е свършена както трябва, свърши си я сам. Питайте Когинс. И онази кучка Пъркинс. Те знаят. — Пак се разсмя. Не можа да се сдържи, защото шегичката си я биваше. — Те разбраха. Който е въоръжен само с малка пръчка, не трябва да дразни голямото куче. Да, сър. Така е.
Напипа бутона за включване и го натисна. Нищо не последва. Изведнъж му се стори, че въздухът в стаята е станал силно задушлив.
„Натиснал съм друг бутон, това е.“
Не беше глупак, но си вярваше, защото в някои неща трябва да се вярва. Духна пръстите си като играч на крапс, който се опитва да подгрее студени зарове. После отново започна да търси бутона. Намери го.
— Господи — каза той. — Твоят слуга Джеймс Рени е. Нека тази стара бракма тръгне. В името на твоя син Исус Христос.
Натисна бутона.
Нищо.
Стоеше в тъмницата и се опитваше да прогони паниката, която заплашваше да го изяде жив.
Трябваше да помисли. Иначе нямаше да оцелее.
Беше му трудно обаче. Когато е тъмно и когато сърцето ти всеки момент може да се пръсне, мисленето е трудна работа.
А най-лошото? Всичко, което беше правил през последните трийсет години от живота си, изглеждаше нереално. Като хората от другата страна на Купола. Те ходеха, говореха, караха коли, дори се возеха на самолети и хеликоптери, но това нямаше никакво значение, не и тук под Купола.
„Вземи се в ръце. Ако Господ не желае да ти помогне, помогни си сам.“
Добре. Първо светлината. Дори няколко клечки кибрит ще свършат работа. На рафтовете в другата стая трябваше да има кибрит. Ще опипа всичко много бавно и методично и ще го намери. После ще намери акумулатор за скапания стартер. Беше сигурен, че там някъде има акумулатор, защото генераторът му трябваше. Щеше да умре без генератора.
„И да го запалиш, какво? Какво ще правиш, когато пропанът свърши?“
„Все някой ще ми помогне. Не ми е предопределено да умра тук. Печено говеждо с Господ? Мерси, ще пропусна. Щом няма да седя начело на масата, не става.“
Той отново се засмя. Предпазливо закрачи към вратата, която водеше към основното помещение. Беше протегнал ръцете си като слепец. След седем крачки напипа стената. Придвижи се надясно, прокарвайки пръсти по дървената обшивка и… ето! Празнота. Отворът на вратата. Добре.
Премина оттатък, като вече се движеше по-уверено въпреки тъмнината. Познаваше тази стая като пръстите на ръцете си: от двете страни — рафтове, право напред — кушет…
Спъна се в проклетото хлапе и се просна на пода. Удари си челото и изкрещя — по-скоро от изненада и възмущение, отколкото от болка, защото килимът смекчи удара. „О, Господи, между краката ми има ръка на мъртвец! Сякаш се опитва да ме стисне за топките.“
Големия Джим се изправи на колене и запълзя напред. Пак си удари главата, този път в кушетката. Нададе мощен вик и се покатери върху кушетката, като бързо вдигна краката си нагоре, сякаш досега беше газил река, гъмжаща от пирани.
Беше се разтреперил целият. Каза си, че трябва да се успокои, че непременно трябва да се успокои, защото иначе ще получи сърдечен удар.
Докторът-хипар му беше казал: „Когато имаш аритмия, трябва да се съсредоточиш и да започнеш да дишаш дълбоко.“ Тогава Големия Джим си беше помислил, че това са хипарски глупости, но сега не му оставаше нищо друго — вече нямаше верапамил, — освен да ги изпробва.
Като че ли се получи. След двайсет дълбоки поемания и също толкова бавни издишвания на въздух той усети как сърцето му започва да се успокоява. Вече почти не долавяше метален вкус в устата си. Имаше чувството обаче, че някой е седнал на гърдите му. По лявата му ръка пълзеше болка. Знаеше, че такива са симптомите на сърдечен удар, но си мислеше, че неразположението може да е причинено от сардините, с които беше претоварил стомаха си. Дълбоките вдишвания подпомагаха сърцето му, но въпреки това той се зарече да отиде да се прегледа, след като се измъкне от тази дупка, дори си помисли, че байпасът не е чак толкова лошо нещо. Проблемът беше в топлината. В топлината и в лошия въздух. Трябваше да намери фенерчето и да запали отново генератора. Само минутка още, може би две…
Някой дишаше в стаята.