— Това е лудост. Ще умреш.
— Ако останем тук, ще оцелеем ли? — попита Барби.
— Защо изобщо искаш да направиш такова нещо? — попита Линда. — Дори ако идеята на Сам проработи и ти успееш…
— О, мисля, че ще проработи — каза Роми.
— Разбира се — потвърди Сам. — Това го научих от един човек на име Питър Бержерон. Каза ми го малко след големия пожар в Бар Харбър през четирийсет и седма. Пит не беше стока, но пък никога не лъжеше.
— И въпреки това защо? — настоя Линда.
— Защото не сме опитвали само едно нещо — отговори Джулия. След като беше взела решението и след като Барби беше казал, че ще дойде с нея, тя вече се чувстваше спокойна. — Не сме опитвали да се молим.
— Ти си луда, Джулс — рече Тони Гуей. — Да не би да си мислиш, че ще те чуят? Дори да те чуят, ще те послушат ли?
Джулия извърна мрачното си лице към Ръсти.
— Твоят приятел Джордж Латроп чу ли мравките да се молят, когато ги изгаряше живи с лупата си?
— Мравките не могат да се молят, Джулия.
— Ти каза: „Помислих си, че мравките също са разумни същества“. Защо си помисли това?
— Защото… — Той замлъкна и сви рамене.
— Може би си ги чул? — предположи Лиза Джеймисън.
— Моите уважения, но това са глупости — отсече Пит Фрийман. — Мравките са си мравки. Те не могат да се молят.
— Но хората могат — възрази Джулия. — А ние не сме ли също разумни същества?
Никой не й отговори на въпроса.
— Какво друго ни остава?
Стоящият зад тях полковник Кокс заговори. Почти го бяха забравили. Изобщо не им беше до външния свят и неговите обитатели.
— На ваше място бих опитал. Да, бих опитал. Барби?
— Вече дадох съгласието си — отговори той. — Тя е права. Нищо друго не ни остава.
2.
— Хайде да погледнем торбите — каза Сам.
Линда му подаде три зелени найлонови торби. В две от тях беше сложила дрехи за себе си и Ръсти, и няколко книжки за момичетата (ризите, панталоните, чорапите и бельото сега бяха захвърлени зад групичката оцелели). Роми беше осигурил третата торба, в която бяха две от ловните му пушки. Сам огледа торбите, видя, че в тази от пушките има дупка, и я изхвърли. Другите две бяха здрави.
— Добре — каза той. — Слушай сега. Ще използваме твоя микробус, но първо ще трябва да го докараме тук. — Посочи хондата. — Сигурна ли си, че стъклата са вдигнати? Важно е, от това ще зависи животът ни.
— Вдигнати са — отговори Линда. — Бяхме включили климатика.
Сам погледна Ръсти.
— Ти ще го докараш тук, докторе, но първо трябва да изключиш климатика. Знаеш защо, нали?
— За да предпазя въздуха в купето.
— Когато отвориш вратата, вътре ще влезе известно количество лош въздух, така че трябва да си бърз. Вътре ще е останал добър въздух. Градски въздух. Хората вътре ще могат да дишат лесно по пътя към кутията. Старият микробус не става, и то не само защото прозорците му са отворени…
— Нямахме друг избор — обади се Нори, гледайки към микробуса, който Ърни беше откраднал. — Климатикът му не работеше. Дядо така каза. — От лявото й око бавно потече сълза, която направи пътечка по мръсната й буза. Вече всичко беше мръсно, от мрачното небе непрекъснато се сипеше фина пепел.
— Нищо, сладурче — каза й Сам. — И без това гумите не стават за нищо. Веднага се разбира от чия автокъща е дошла тази бракма.
— Моят микробус ще свърши работа, ако ни потрябва друго превозно средство — рече Роми. — Ще го докарам.
Сам обаче клатеше глава.
— По-добре колата на госпожица Шамуей, гумите й са по-малки и по-лесно ще ги свалим. Освен това са нови. Въздухът в тях ще е по-пресен.
Джо Макклачи се ухили.
— Въздухът в гумите! Ще го прехвърлим в торби за боклук! Импровизирани кислородни бутилки! Господин Вердро, вие сте гений!
Сам Мърляча също се ухили, показвайки всичките си шест зъба.
— Не, синко. Заслугата е на Пит Бержерон. Той ми разказа за двама души, които били блокирани от преминалия през Бар Харбър пожар. Нищо им нямало, но въздухът не ставал за дишане. Така че разбили вентила на гумата на един камион и дишали на смени, докато вятърът не раздухал отровите. Според онези двамата въздухът в гумата имал вкус на развалена риба, но все пак им помогнал да оцелеят.
— Една гума ще стигне ли? — попита Джулия.