На Купола вече бяха подпрени две нови гуми.
— Дотук добре — каза Сам. — А сега да обсъдим проблема. Надявам се някой да има идея, защото аз нямам.
Те го погледнаха.
— Приятелят ми каза, че онези двамата разбили вентила и дишали директно от гумата, но при нас това няма да се получи. Трябва да напълним тези торби за боклук, а това означава по-голяма дупка. Можем да пробием гумите, но ако няма какво да пъхнем в дупките, ще загубим много въздух. Трябва ни нещо подобно на сламка. Така че… какво? — Той се огледа наоколо. — Някой случайно да има палатка? От онези с кухите алуминиеви тръби?
— Момичетата имат малка палатка — каза Линда, — но остана у дома в гаража. — Тогава си спомни, че гаражът и къщата вече ги няма, и се изсмя.
— Какво ще кажеш за тръбичка от химикалка? — попита Джо. — Имам едно бикче…
— Трябва ни нещо по-голямо — прекъсна го Барби. — Ръсти? В линейката?
— Тръбичка за трахеотомия? — попита неуверено Ръсти, а после отговори на собствения си въпрос: — Не. И тя е малка.
Барби се обърна.
— Полковник Кокс? Някакви идеи?
Той поклати неохотно глава.
— Тук вероятно има хиляди неща, които биха могли да свършат работа, но какво от това.
— Такъв проблем да ни спре! — възкликна разочаровано Джулия. Барби долови и паника в гласа й. — Зарежете торбите! Ще дишаме направо от гумите!
Сам вече клатеше глава.
— Няма да стане, госпожице. Съжалявам, но няма да стане.
Линда се приведе към Купола и задиша дълбоко. После задържа глътка въздух. Мина зад хондата, разчисти саждите, полепнали по задното стъкло, и надникна вътре.
— Торбата все още е тук — каза тя. — Благодаря на Господ.
— Каква торба? — попита Ръсти и я хвана за раменете.
— От „Бест Бай“, вътре е подаръкът за рождения ти ден. Осми ноември, или си забравил?
— Забравих. И то нарочно. Никой не иска да става на четирийсет. Какъв е подаръкът?
— Знаех, че ако го занеса вкъщи, преди да съм се приготвила да го опаковам, ти ще го намериш… — Тя изгледа мрачно другите. Лицето й бе толкова мръсно, че приличаше на клошарка. — Той си вре носа навсякъде. Така че го оставих в микробуса.
— Какво си му купила, Лини? — попита Джаки Уетингтън.
— Подаръкът е за всички, надявам се — поясни Линда.
5.
След като се приготвиха, Барби, Джулия и Мърляча Сам прегърнаха и целунаха всички, дори и децата. Двайсетината изгнаници, които щяха да останат до стената на Купола, не изглеждаха много обнадеждени. Барби си каза, че е така, защото са изморени и не им достига въздух, но после разбра, че се заблуждава. Това бяха целувки за сбогом.
— Късмет, полковник Барбара — каза Кокс.
Барби му кимна, след това се обърна към Ръсти. Ръсти, от когото зависеше нещо, защото беше под Купола.
— Не се отчайвай и не позволявай те да се отчаят. Ако това не се получи, грижи се за тях, както можеш.
— Разбрах те. Дай всичко от себе си!
Барби наклони глава към Джулия.
— Тя трябва да даде всичко от себе си. Може би ще успеем да се върнем, дори и да не се получат нещата.
— Разбира се, че ще се върнете — Гласът на парамедика звучеше искрено, но в очите му се четеше съмнение.
Барби го потупа по рамото, след това се присъедини към Сам и Джулия, които дишаха дълбоко край Купола. Каза на Сам:
— Наистина ли искаш да участваш?
— Ъ-хъ. Имам да изкупвам грехове.
— Какво си направил, Сам? — попита Джулия.
— Не бих желал да говоря за това. — Той се усмихна. — Особено пред собственичката на градския вестник.
— Готова ли си? — попита Барби.
— Да. — Тя сграбчи ръката му и я стисна силно. — Доколкото е възможно.
6.
Роми и Джаки Уетингтън застанаха до задницата на микробуса. Когато Барби изкрещя „сега“, Джаки отвори вратата и Роми хвърли двете гуми от приуса вътре. Малко след това Барби и Джулия се шмугнаха в хондата и веднага затръшнаха вратите зад себе си. Старият пияница Сам Вердро все още беше пъргав като котка. Той вече беше зад волана на хондата и форсираше двигателя й.
Миризмата вътре не беше по-различна от тази отвън и тук смърдеше на изгоряло дърво и терпентин, но въпреки това въздухът в микробуса беше по-добър от това, което бяха дишали край Купола.
„Бързо ще се скапе, защото ние тримата го смучем като пиявици“ — помисли си Барби.