— Ти си измислена.
— Не, истинска съм. Моля те, повярвай ми. Всички ние сме истински.
Кожената глава я гледа, въпреки че няма очи. Намръщва се. Ъгълчетата на устата му, която всъщност не е уста, се извиват надолу. И Джулия разбира, че е извадила късмет — хванала е един от тях насаме.
Обикновено се събират повече, но сега останалите ги няма, отишли са (да вечерят, да обядват, в спалните си, на училище, на разходка; няма значение къде) някъде. Ако бяха заедно, щяха да я отблъснат. Този може да я отблъсне и сам, но е любопитен.
Тя?
Да.
Момиче е.
— Моля те, пусни ни. Нека да си поживеем. Ние също сме разумни същества.
Никакъв отговор. Никакъв отговор. Никакъв отговор. След това:
— Ти не си истинска. Ти си…
Какво? Какво казва тя? Вие сте играчки, купени от магазин? Не точно, но нещо такова. Джулия си спомня мравешката ферма, която брат й притежаваше, когато беше малък. Споменът идва и си отива за секунди. Нещо като играчки от магазин и като мравешка ферма. Тези сравнения са близки до истината.
— Как ще живеете, като не сте истински?
— Ние сме истински! — изкрещява тя, но Барби чува само стон. — Истински като вас.
Тишина. Нещо с изменящо се кожено лице, стоящо в голяма бяла стая без покрив, която в същото време е и естрадата на Честърс Мил.
След това:
— Докажи ми.
— Подай ми ръката си.
— Аз нямам ръка. Аз нямам тяло. Телата не са истински. Телата са сънища.
— Тогава ми дай разума си.
Малката кожена глава не го дава. Няма да го даде.
Така че Джулия го взима.
11.
Това е мястото на нищото.
На естрадата е студено, а тя е уплашена. По-лошо, тя е… унизена? Не, нещо по-лошо от унизена. Ако знаеше думата „гавра“, тя щеше да каже: „да, те се изгавриха с мен“. Те взеха панталоните й.
(А някъде другаде войници ритат голи хора в гимнастически салон. Нечий друг срам се е смесил с нейния.)
Тя плаче.
(Плаче му се, но успява да се въздържи. Сега трябва да покрият случилото се.)
Момичетата са си тръгнали, но носът й още кърви — Лайла я удари и се зарече да отреже носа й, ако се раздрънка; после те си тръгват, а тя лежи тук и си мисли, че сигурно е плакала доста, защото има чувството, че не само носът й кърви, но и окото й, освен това не й достига въздух. Но на нея не й пука колко кръв тече и откъде тече. Предпочита да умре от кръвозагуба на естрадата, отколкото да се прибере вкъщи само с тези глупави бебешки гащички. Предпочита да й потече кръв от стотици места, само и само да не види как войникът (след това Барби се опитва да не мисли за онзи войник, но когато все пак мисли, го нарича наум „Хакермайер Хакер чудовището“) дърпа голия мъж за онова нещо (куфията), което носи на главата си, защото знае какво ще последва. Винаги се случват такива неща, когато си под Купола.
Тя вижда, че едно от момичетата се е върнало. Кайла Бевинс се е върнала. Тя стои там и гледа глупавата Джулия Шамуей, която се мислеше за много умна. Малката глупава Джулия Шамуей и нейните бебешки гащички. Дали Кайла не се е върнала да вземе останалите й дрехи и да ги хвърли на покрива на естрадата, така че да се наложи тя да покрие с длани слабините си, докато се прибира гола вкъщи? Защо хората са толкова долни?
Тя затваря насълзените си очи, а когато ги отваря отново, Кайла се е променила. Сега лицето й е изместено от постоянно променящ се кожен шлем, от който не лъха нито състрадание, нито любов, нито дори омраза.
Само… интерес. Да, интерес. Какво ще направи, когато аз направя… това?
Джулия Шамуей не струва пет пари. Тя е нищо; намери най-малкото от най-малкото, после погледни под него и ще видиш пълзящата буболечка Шамуей. Тя е и гол затворник, жалък затворник, останал само по развиваща се куфия, който си мисли за прекрасния ароматен хляб, приготвян от жена му. Тя е котка с горяща опашка; мравка под микроскоп; муха, чиито крила ще бъдат отскубнати от любопитен третокласник; играчка на отегчени деца без тела, в чиито крака е цялата вселена. Тя е Барби, тя е умиращият в микробуса на Линда Евърет Сам, тя е умиращият до обгорената преграда Оли, тя е тъгуващата за мъртвия си син Алва Дрейк.
Но най-вече е момиченце, което се е свило върху напуканите дъски на естрадата; момиченце, което е било наказано заради невинното си високомерие; момиченце, което е направило грешката да си помисли, че е голямо, че от него нещо зависи и че светът е грижовен, въпреки че светът всъщност е огромен мъртъв локомотив, който има двигател, но не и фарове.