Тя насочи фенерчето към бюрото, след което го вдигна нагоре и светлината се отрази в стъклените очи на най-ценния трофей на Джак — главата на лоса, застрелян от него в ТР-90 преди три години. Именно заради този ловен трофей я бе извикал Фил.
— Онази година получих последния талон от лотарията — беше им казал Джак. — Усмъртих го с това. — И бе посочил карабината в шкафа — дългоцевно оръжие с доста заплашителен вид и впечатляващ оптически мерник.
Майра бе застанала на прага — кубчетата лед още потракваха в айскафето й и тя изглеждаше толкова хубава, изискана и весела, че сърцето на Сами я заболя при мисълта, че никога няма да бъде като нея.
— Струваше цяло състояние, но му позволих да си я купи, след като ми обеща да ме заведе за една седмица на Бермудите следващия декември.
— Бермудите — произнесе замислено Сами, докато се взираше в главата на лоса. — Обаче не отидоха никъде. Тъжно.
Фил бе пъхнал плика с банкнотите в задния си джоб и беше казал:
— Чудесна карабина, но май не е идеалното оръжие за защита на дома.
— О, погрижил съм се и за това — бе отвърнал Джак и въпреки че не бе показал на Фил как точно се е погрижил, бе потупал многозначително плота на бюрото си. — Взел съм си два изключителни патлака.
Фил му бе кимнал също така многозначително, а двете с Майра се бяха спогледали, разменяйки онези характерни женски погледи, които казваха: „Какво да ги правиш, момчетата винаги си остават момчета.“ Сега Сами си спомни колко приятно й бе станало тогава, колко топлина и уют бе почувствала. Предполагаше, че навярно затова бе избрала да дойде тук, а не в някоя друга къща по-близо до болницата.
Поспря за миг, за да глътне още един перкосет, и започна да проверява чекмеджетата едно след друго. Не бяха заключени и ето че в третото откри онова, което търсеше. Голяма дървена кутия, в която се намираше „изключителният“ патлак на покойния Джак Еванс — автоматик „Спрингфийлд XD“ четирийсет и пети калибър. Сами го извади и след известно усилие успя да освободи пълнителя. Оказа се напълно зареден, а в чекмеджето имаше и резервен пълнител. Реши да вземе и него. После се върна в кухнята, за да намери някоя торба, в която да сложи находките си. Надяваше се, че там ще открие и ключовете за колата, която покойните Джак и Майра държаха в гаража си. Нямаше никакво намерение да изминава пеша пътя до града.
19.
Джулия и Роуз тъкмо обсъждаха какво ли крие бъдещето на Честърс Мил, когато настоящето им едва не приключи.
А то със сигурност щеше да приключи, ако се бяха блъснали в стария селскостопански камион на Ести Бенд, само на два километра от мястото, закъдето бяха тръгнали. Обаче Джулия взе завоя навреме, за да забележи, че камионът е в нейното платно и се приближава челно към тях.
Тя завъртя наляво волана на своята тойота, минавайки в другото платно, и двете превозни средства се разминаха на сантиметри. Хорас, който седеше на задната седалка с радостното изражение на всяко куче, което обича да се вози, тупна на пода и изненадано изскимтя. Това бе единственият звук, издаден от пътниците в тойотата. Жените нито изпищяха, нито извикаха. Всичко се случи прекалено бързо, за да реагират така. Смъртта или сериозното осакатяване ги подминаха за един кратък миг и те продължиха по пътя си.
Джулия върна колата в дясното платно, след което отби на банкета и спря. Погледна към Роуз. Тя отвърна на погледа й; изплашеното й лице като че ли се състоеше единствено от ококорени очи и зейнала уста. Отзад Хорас се върна на седалката и излая веднъж, сякаш за да попита защо са спрели. Лаят му накара двете жени да се засмеят, а Роуз потупа с длан гръдния си кош, малко над впечатляващия си бюст.
— Леле, как се е разтуптяло сърцето ми!
— Моето също — кимна Джулия. — Божичко, разминахме се на косъм! Видя ли колко близо беше?
Спътничката й отново се засмя:
— Шегуваш ли се? Мила, ако се бях облегнала на прозореца, кучият му син щеше да ми ампутира ръката от лакътя!
Джулия поклати глава.
— Сигурно е бил пиян.
— Определено е бил пиян — изсумтя Роуз.
— Как се чувстваш? Ако всичко е наред, да продължаваме…
— Добре съм, по-важното е ти как си.
— Нищо ми няма — отвърна Джулия. — Ти как си, Хорас?
Кучето излая нетърпеливо.
— На косъм, щом се разминава, значи от лош късмет спасява — каза Роуз. — Или поне така обичаше да казва дядо Туичъл.