— Чувствам се чудес…
— Млъкни, преди някой да те е чул. Нарежи шибаната кърпа, докато аз се занимавам с това.
Младши извади пистолета си от кобура и простреля Картър в окото. Главата му експлодира сред фонтан от кръв и мозък, а Младши се наведе над него и продължи да изпраща куршум след куршум в…
— Младши?
Младши разтърси глава, за да прогони видението — халюцинацията му бе изключително реалистична, — и изведнъж си даде сметка, че пръстите му са вкопчени в ръкохватката на пистолета. Може би онзи гаден вирус още не бе преборен от организма му.
Ако изобщо беше вирус.
Но какво беше тогава? Какво?
Острият мирис на бензин се вряза в ноздрите му с такава сила, че очите му се насълзиха. Картър се бе заел с пълненето на първата бутилка. Младши дръпна ципа на страничния джоб на раницата и извади шивашките ножици, които бяха принадлежали на майка му. Наряза хавлиената кърпа на четири еднакви ивици. Пъхна първата във вече напълненото шише, за да я напои добре, след което издърпа края на кърпата през гърлото на бутилката и го остави да виси отвън като своеобразен фитил.
Ръцете му продължаваха да треперят, но не дотолкова, че да му попречат да свърши тази работа.
21.
Оказа се, че полковник Кокс доста се е променил от последния път, когато Джулия го беше видяла. Лицето му изглеждаше доста гладко избръснато за девет и половина вечерта и косата му бе прилежно сресана, ала камуфлажните му панталони бяха измачкани, а поплиненото яке сякаш му бе станало с няколко номера по-голямо и създаваше впечатлението, че се е смалил. Мъжът стоеше пред петната, останали от нарисувания със спрей четириъгълник след неуспешния експеримент с киселината, и се взираше намръщено в наподобяващата полуизтрити скоби форма, като че ли възнамеряваше да премине през нея, стига да се концентрираше достатъчно силно.
„Затвори очи и тракни три пъти с токове — помисли си Джулия. — Защото няма друго такова място като Купола.“
Тя представи Роуз на Кокс и Кокс на Роуз. Докато ги запознаваше, се поогледа наоколо и онова, което видя, никак не й хареса. Прожекторите си бяха все още по местата и озаряваха небето, сякаш подредени за лъскава холивудска премиера, и захранващият ги генератор тихо бръмчеше, ала от камионите нямаше и следа. Същото се отнасяше и за голямата зелена палатка, която бе издигната на четирийсет-петдесет метра надолу по пътя. Участъкът смачкана трева ясно показваше мястото, където се е намирала. До Кокс стояха двама други униформени войници, но те нямаха онзи „изтупан“ вид, който Джулия асоциираше с адютантите или военните аташета. Постовите явно не бяха отзовани, ала за сметка на това бяха изтеглени назад, създавайки значителна дистанция между себе си и евентуалните досадници, които биха могли да се приближат откъм страната на Честърс Мил и да ги засипят с глупавите си въпроси.
„Първо питай, после обяснявай“ — каза си Джулия и в същия миг Кокс се обърна към нея:
— Слушам ви, госпожице Шамуей.
— Първо ми отговорете на един въпрос.
Той завъртя театрално очи, при което й се прииска да го зашлеви (нервите й все още бяха обтегнати заради онзи камион), ала в крайна сметка полковникът й даде знак да продължи.
— Изоставени ли сме вече?
— Категорично не — гласеше светкавичният отговор, ала на Джулия й се стори, че Кокс извърна леко поглед, сякаш не смееше да срещне очите й. Навярно това бе по-лош знак от странно опустялата поляна, която се откриваше от другата страна на Купола — като след цирк, който се бе преместил в друг град.
— Прочетете това — каза тя и долепи заглавната страница на вестника си до невидимата повърхност на Купола. Все едно залепяше обява за разпродажба на витрината на универсален магазин. Пръстите й потрепериха леко, както при допира до метален предмет в студена, суха зимна утрин, ала само след миг нетипичното усещане отмина.
Кокс изчете целия вестник, като й казваше кога да отгръща страницата. Това им отне десет минути. Когато бе готов, Джулия подхвърли:
— Както навярно сте забелязали, рекламното каре никакво го няма, но пък се лаская, че качеството на материалите се покачи. Явно колкото по-шибани неща се случват напоследък, толкова по-добре пиша.
— Госпожице Шамуей…
— О, по-добре ме наричайте Джулия! Все пак сме стари познати…
— Добре. Значи вие сте Джулия, а аз — Джей Си.