— Не знам, скъпа. Все още ли те боли?
— Не много — отвърна спокойно тя. — По-скоро слабо. Ще мога ли утре да се прибера вкъщи?
— Доктор Ръсти ще реши, но моята кристална топка казва „да“. — Когато видя как лицето й засия, на него му се доплака. Така и не разбра защо.
— Майката на онова бебе се върна — каза Танси. — Видях я да минава по коридора.
— Хубаво — отговори Търстън. Бебето не му беше създавало големи неприятности. Да, беше проплакало няколко пъти, но през повечето време спеше, ядеше или лежеше в кошарката си, взирайки се апатично в тавана. Името му беше Уолтър (на картона на вратата беше изписано цялото му име — Литъл Уолтър), но за Търстън Маршал то беше торазиненото бебе.
Той отвори вратата на стая 23 — тази с жълтия надпис „бебе на борда“, прикрепен с помощта на вакуумна гума — и видя, че младата жена (Джина му беше прошепнала, че тя е жертва на изнасилване) седи на стола до леглото. Държеше бебето в скута си и го хранеше с шишето.
— Добре ли сте… — Търстън погледна другото име, което беше изписано на картона. — Госпожо Буши?
Той произнесе името й като „Бучез“, но Сами не си направи труда да го поправи, нито пък да поясни, че момчетата я наричаха Буши Дупенцето.
— Да, докторе — отговори.
Търстън също не си направи труда да я извади от заблуждението й. Странната радост — тази, в която имаше скрити сълзи — се засили още малко. Само като се замислеше по каква случайност беше станал доброволец… ако Каро не го беше окуражила… той щеше да пропусне това.
— Доктор Ръсти ще се зарадва, че сте се върнали. Уолтър със сигурност е доволен. Имате ли нужда от болкоуспокояващи?
— Не. — Това беше самата истина. Все още усещаше пулсираща болка, но можеше да я изтърпи. Имаше чувството, че се рее над себе си, завързана за земята с много тънка нишка.
— Добре. Това означава, че състоянието ви се подобрява.
— Да — отговори Сами. — Скоро ще се оправя.
— Нали ще си полегнете малко, когато го нахраните? Доктор Ръсти ще ви прегледа сутринта.
— Да, добре.
— Лека нощ, госпожо Бучез.
— Лека нощ, докторе.
Търстън затвори внимателно вратата и тръгна по коридора. В края му беше стаята на Ру. Щеше да хвърли един поглед там, а после щеше да се отдаде на заслужена почивка.
Тя изглеждаше сънена, но не спеше. За разлика от младия мъж, който беше дошъл да я посети. Той седеше в ъгъла и дремеше; в скута му лежеше спортно списание, а дългите му крака бяха протегнати.
Джорджия направи знак на Търстън да дойде и прошепна нещо, когато той се наведе над нея. Тъй като говореше тихо и тъй като повечето й зъби ги нямаше, той схвана само няколко думи.
— Не го буи. — На Търстън тя му звучеше като Хоумър Симпсън. — Само той доде да м види.
Търстън кимна. Времето за свиждания отдавна беше отминало, разбира се; а и като се имаше предвид, че младият мъж носеше синя риза и пистолет, сигурно щяха да му се скарат, че не е реагирал на пожарната сирена, но какво пък чак толкова? С него или без него, все тая, и щом сирената не беше успяла да го събуди, той едва ли щеше да помогне много при гасенето. Търстън допря показалец до устните си и каза „шшшт“, за да покаже, че двамата са съучастници. Тя се опита да се усмихне и потрепери.
Въпреки това не й даде болкоуспокояващи — съгласно графиката, намираща се на таблата на леглото, Джорджия беше получила достатъчно. Той излезе, затвори внимателно вратата зад себе си и тръгна. Не забеляза, че вратата на стаята „бебе на борда“ отново е открехната.
Кушетката във фоайето се опита да го съблазни, но Търстън беше решил да се върне в къщата на Хайленд Авеню, за да види как са децата.
4.
Сами седя до леглото, държейки Литъл Уолтър в скута си, докато новият доктор не отмина. После целуна сина си по двете бузки и по устата.
— Бъди добро бебе — каза тя. — Мама ще те види в рая, ако й позволят да влезе там. Мисля, че ще й позволят. Тя вече е била достатъчно време в ада.
Сложи бебето в кошарката и отвори чекмеджето на масичката до леглото. Беше оставила пистолета вътре, за да не може Литъл Уолтър да го усети, докато го хранеше за последен път. Сега го извади.
5.
Долната част на главната улица беше блокирана от спрели една до друга полицейски коли, чиито буркани примигваха. Зад тях се беше събрала тълпа, която наблюдаваше случващото се.
Коргито Хорас обикновено не вдигаше много шум, ограничавайки вокалния си репертоар до залпове от излайвания за добре дошъл и небрежни изджавквания, чрез които напомняше на Джулия, че все още съществува. Но когато стопанката му паркира до „Къщата на цветята“, той започна да вие. Без да се обръща, Джулия протегна ръка назад, за да го погали по главата. Искаше да успокои и себе си, а не само него.