— Искаш ли нещо? — Думите й го изненадаха.
Той се отправи към вратата, водеща в предната стая. Тя го изпревари и мина. Той я последва.
— Отивам в града и спрях за пакет цигари — каза Сид. — Откога чукам, а ти и не чуваш.
— Сигурно. Трябва да съм била заспала. — Тя се изсмя.
Сид хвърли четвърт долар на тезгяха, тя подаде цигарите и му върна дребни.
— Може и да пийна нещо — рече той, разкъсвайки пакета.
Мъртъл извади от хладилника бутилка бира и я отпуши. Сид пое чашата и поклати глава.
— Забрави това, Сид — примоли се тя и се наведе към него. — Нали ще забравиш?
Той отпи няколко глътки.
— Защо? Дори и да мога, защо трябва да забравям?
Мъртъл седна на масата.
— Никой няма да спечели. Защо ти е да помниш?
Той глътна още бира.
— Тогава тръгвай с мен в града! Няма да ти е по-лошо от тук. Може и да е по-добре. Тия, дето сега спират при тебе, ще те потърсят и в града. Имаш много повече приятели, отколкото си мислиш. Ще те подирят, дето и да си. А в града познавам хора, които веднага ще поискат да се разменят с тебе.
— Сигурен ли си, Сид? — засмя се тя.
Нечула още отговора му, тя скочи от масата и тръгна към външната врата. Изправи се на прага и загледа полето оттатък широкото бетонно шосе. Там някъде равнината се пресичаше от ивица борове и дъбрави, сред които лъкатуши реката. Никакво друго дърво не препречваше хоризонта.
— Тук е и малко опасно — продължи Сид, като я последва. — Не ми е много приятно да ти го казвам всеки път, но е така.
— Не ме е страх — каза Мъртъл. — Никога не ме е било страх, Сид. Пък и от какво да се плаша?
Тя все тъй се взираше в заляното от слънце поле. Префуча втори автомобил, и той със седемдесет, ако не и повече мили в час, но тя не отмести поглед.
— Слушай, Мъртъл — почна Сид, — да беше по-голяма, разбирам, ама ти и двайсет и пет нямаш. Друго е.
Тя се извърна към него и за миг му се стори, че отново ще заплаче. Но прехапа устни и пропъди сълзите.
— Кълна ти се, няма да позволя за друг да се омъжиш — каза той с разтреперан глас. — Или ще се махнеш от тука и ще дойдеш в града на безопасно, или…
Тя пристъпи към него; помисли си, че иска нещо да му каже, но тя само опря глава на гърдите му.
— Къде си тръгнал, Сид? Спираш тук, а после де отиваш?
— Имам среща с един човек в града. Една работа трябва да свършим.
Тя се дръпна назад.
— Какво правят другите в града, Сид? Знаеш ги, тия, дето се отбиват за цигари и бира.
Той също направи крачка назад, да я огледа по-добре. Беше успяла да надвие сълзите.
— Нищо особено — отвърна той. — Какво могат да правят?
Мъртъл отскочи и застана зад тезгяха.
— Лъжеш, Сид Темпъл! — извика тя. — Това е лъжа, Сид, сам знаеш!
Сид я настигна и я хвана.
— Чуй какво ще ти кажа, Мъртъл. Час по-скоро да се махаш от тук! Иначе ще се побъркаш! Не е това за тебе — да киснеш сам самичка и да си изкарваш къшея хляб от напитки и цигари. Няма да те оставя!
— Не искам да се женя! За никого на света! И за тебе не искам — развика се тя. — По-скоро бих умряла… По едно време си бях наумила, но сега е вече друго. Всички сте плъхове, долни плъхове! И ти, Сид! Познавам ви.
В този миг и двамата обърнаха глави. На прага бяха застанали Джим Лайън и Джек Рандлет с още двама-трима други.
— Какво става тук? — попита Джим и влезе:
— Нищо — отвърна Сид.
— Я кажи, Мъртъл, закача ли те? — настоя Джим и се изправи помежду им.
— Отде накъде? — засмя се тя.
Джек Рандлет и останалите също влязоха. Всеки поглеждаше най-напред Сид, после Мъртъл. Тя прекоси стаята и спря до хладилника. Джим я последва и се закова до нея. Сид седна.
— Какво ще обичате? — усмихната попита Мъртъл.
Всички мълчаха.
— Не се стеснявайте — подкани ги тя. — Ти какво ще пиеш, Джим? Тоя път май всички са на твои разноски.
— Каквото дадеш.
— Бира?
— Бира ли?
— Защо не бира?
— Не — той тръсна глава. — Днес не искам бира. Сода ми дай.
Мъртъл извади от хладилника няколко бутилки и ги остави на масата. Посегна да ги отвори, а Джим седна — тъй я виждаше по-добре.
— Пречи ли ти Сид Темпъл? — шепнешком попита той.
— Отде накъде? — Тя се засмя. — Просто спорехме. Нищо особено.
— Радвам се, отвори ми се работа в града. Иначе нямаше да намина.
Мъртъл го погледна. Очите им се срещнаха.
— Отиваш в града по работа, нали? — рече тя.
— Разбира се — каза той. — Намислили сме да преградим реката с бетонен яз и да направим риборазвъдник. По всяко време имаш риба. Излизаш от къщи, хвърляш въдицата и вадиш.
Мъртъл седна до него.
— И сега сте тръгнали до града да купите двайсет торби цимент.