— Разбира се — повтори той, — само че са нужни двайсет и четири.
Мъртъл обърна поглед към Джек Рандлет.
— А ти защо отиваш в града, Джек Рандлет?
Джек не очакваше въпроса и се поколеба какво да отговори. Мъртъл никога не бе го питала защо отива в града, затуй остана изненадан.
— Да си купиш чифт обувки?
— Отде да знам — заекна той. — Имам ли нужда от нови, к’во ще кажеш?
Всички му се изсмяха и той не разбра как лицето му пламна.
Изразът на Мъртъл стана друг. Очите й засвяткаха към Джек, към Джим, към останалите.
— Ти си лъжец, Джим! И ти си лъжец, Джек Рандлет! — Тя скочи от масата. — Всички сте лъжци! Отивате в града да прекарате една нощ на улица „Дева Мария“!
Ни звук, ни движение. Всички се спогледаха, после един по един стрелнаха Мъртъл изпод вежди.
— Нямах представа, че знаеш за улица „Дева Мария“ — каза Джим. — Отде разбра, че…
— Млъкни, Джим! — прекъсна го Джек Рандлет.
По лицето на Мъртъл се бе изписало изражение, което ги уплаши.
— Тръгнете ли за града, отбивате се тук да похарчите някой петак и все разправяте, по важна работа сте тръгнали. И очаквате да ви вярвам. А отидете ли там, юрвате се право на улица „Дева Мария“, поръчвате силни питиета и почвате алабала с ония гърли, дето висят по прозорците. На връщане пак спирате при мене, пиете по нещо безалкохолно и се надпреварвате да дрънкате врели-некипели, а аз да ви вярвам! Всички сте такива — и женените, и неженените. Какво си мислите — че като се отбиете за пакет цигари, ще ви повярвам, а? До един сте най-долни плъхове, бъзливци такива! Бях по-рано годеница на един от вас, няма го сега, ама беше от вашата тайфа. Сгодени бяхме, а той все в града, по цели нощи на улица „Дева Мария“. На другия ден се домъкне и мисли, че нищо не знам! И отде ли да зная? Въобразявате си, че като не съм ви виждала на улица „Дева Мария“, не мога да зная де сте били. Добре, мислете, каквото си щете, само не искайте от мен да ви вярвам!
Сид пристъпи към масата, на която седеше Мъртъл. Приближи и я погледна право в очите.
— Помолих те да се оженим, Мъртъл — каза той — и пак настоявам. Кажи на Джек и Джим да се махат, нещо искам да ти кажа.
— Те са мои клиенти — отвърна Мъртъл. — Защо да ги гоня?
— Защото аз искам.
Мъртъл прихна.
— Това тук е най-почтено крайпътно заведение, а не… Хората идват и си отиват както им е угодно, и посред бял ден. Изглежда някои са останали с неверни впечатления.
Сид прошепна нещо на Джек Рандлет и всички излязоха, След миг Мъртъл дочу как избръмча автомобил, после заглъхна и Сид се върна при нея.
— Да затворим, ти имаш нужда от почивка, полегни за малко — каза Сид, улавяйки ръката й. — Почини си! Тая жега в това напечено поле всекиго би смачкала.
Тя отскубна ръка и го отблъсна.
— Колко си глупава, Мъртъл! Годеникът ти е бил мошеник, но това не значи, че всички са такива. Знаеш чудесно, че не е тъй. Не може да не знаеш, Мъртъл.
— Защо не отиде и ти в града, нали натам се беше запътил? Нали и ти по работа… — закиска се тя.
— Всички не са еднакви, Мъртъл. Аз не съм…
— Лъжец си ти, Сид! Признай, лъжец си!
— Пет години се познаваме, Мъртъл. По-добре от мене знаеш, че всякога съм бил един и същ.
— Не ме интересува какъв си! Не желая да имам нищо общо с тебе.
Тя изтича от стаята и тръшна вратата зад себе си.
Сид отвори външната врата и прекрачи прага. Слънцето го шибна през лицето, но той не го усети. По нажежения бетон на шосето прелетяха няколко автомобила, но не ги чу. Извървя десетина крачки, приседна на стъпалото на автомобила си и подпря глава с ръце.
Като вдигна поглед и присви очи на яркото слънце, тон чу грамофона на Мъртъл. Не знаеше името на плочата, но беше единствената, която Мъртъл пускаше.
„Уа хуу уа… уа хуу уа… уа хуу уа…“
Заслушан в музиката, той се помъчи да реши: в града ли да иде и на връщане да потърси Мъртъл, или още сега да опита отново да я заговори.
Звуците на грамофона, излитащи от прозореца, станаха сякаш по-гръмки като че някой неочаквано го бе засилил докрая. Мина автомобил, но бумтежът му се удави в оглушителния пукот, който се разнесе от къщата.
Сид скочи и се втурна по стъпалата. Вратата към стаята на Мъртъл бе все тъй затворена, открехна я тихо и влезе в спалнята й.
Очакваше да я намери в леглото, да се тръшка и мята както преди. Беше сигурен, че пак плаче. Но като се озова в стаята, забеляза я неподвижна върху леглото. Грамофонът гърмеше в ушите му, погледът му се замъгли.
Втурна се към леглото. Мъртъл лежеше по гръб със затворени очи, в отворената й длан чернееше револвер. По страните й нямаше и следа от сълзи.
Наведе се над нея, извика я на име, помъчи се да я заговори. Грамофонът продължаваше да се върти, изпълваше къщата с дрезгавото си пращене. Хвана я за раменете, Мъртъл отвори очи и ги втренчи в неговите. По устните й заигра далечна усмивка, очите й отново се притвориха, но усмивката остана. Повече живот Сид не успя да изтръгне.