А в съзнанието на Майрън се яви отново споменът как юмрукът му лети към лицето на брат му. Само едно нещо можеше да му донесе утеха сега. Паспортът. Беше го разгледал внимателно по внушение от Кити. Първо огледа печатите от всички държави, през които бяха минали. Но явно не към това го беше насочила Кити. А към първата страница, онази със снимката. Огледа я наново и този път прочете името на Мики. Истинското му име. Досега беше предполагал, че Мики е галено от „Майкъл“. Оказа се нещо съвсем различно.
Истинското малко име на Мики беше „Майрън“.
Кимбърли пак каза нещо — толкова смешно, че Мики остави лъжицата, облегна се назад и се разсмя: първият му свободен, искрен смях, откакто чичо му го познаваше. Звукът се вряза като тирбушон в гърдите на Майрън. Толкова познат му беше този смях, толкова му напомняше за смеха на Брад, сякаш се бе породил в някакъв далечен спомен, в един прекрасен момент, споделен много отдавна между двамата братя, и бе отекнал през годините, за да избликне сега в тази сладоледаджийница, от сърцето на сина на Брад.
Майрън спря и се заслуша. И макар да си даваше сметка, че ехото отново ще заглъхне, надяваше се никога да не изчезне съвсем.