— Обещах си да не ти се пречкам — каза високата стройна жена.
— Но ето че си тук.
— Да, тук съм.
— И не ми се пречкаш — допълни той.
Ан спря при писалището и погледна шефа си. Дългата й кестенява коса се спускаше като водопад отпред на рамото. Худ се взря в очите й и при вида на грейналото й в усмивка лице си спомни колко често през последните две и половина години тя го е насърчавала, помагала му е, не е криела, че го харесва.
— Наистина не искам да ти преча — подхвана Ан. — Но не искам и да се сбогуваме на някаква служебна сбирка.
— Ясно. Радвам се, че си тук.
Тя приседна на крайчеца на писалището.
— Какво смяташ да правиш от тук нататък, Пол? Във Вашингтон ли ще останеш?
— Не знам. Мисля да се върна към финансите — отвърна той. — Щом се приберем от Ню Йорк, съм си уредил срещи с някои хора. Ако не излезе нищо, не знам. Може би ще се установя в някое малко провинциално градче и ще отворя счетоводна фирма. Данъци, борсови котировки, рейндж роувър. Ще събирам с гребло окапалите листа. Защо не? Няма да ми е никак зле.
— Знам. Опитвала съм.
— И смяташ, че няма да издържа ли?
— Не знам — отвърна жената. — Какво ще правиш, когато децата пораснат? Синът ми вече кара пубертета и се притеснявам какво ще правя, когато замине да следва в колеж.
— Как така какво ще правиш?! — учуди се Худ.
— И аз се питам същото. Освен ако някой прекрасен мъж на средна възраст с очи с цвят на лешник не ме отведе на Антигуа или на Тонга! — засмя се Ан.
— Да, освен ако не те заведе — изчерви се Худ.
— Сигурно ще си купя къща на някой от тези острови и ще пиша истинска литература, а не статийките, с които се занимавам във Вашингтон. Искам да разкажа някои неща.
Тя наистина имаше какво да разкаже — навремето беше работила като репортерка, после като прессекретар на сенатора от щат Кънектикът Боб Кауфман. Знаеше доста за политическите интриги, за далаверите и мръсните номера в коридорите на властта.
Худ въздъхна. Погледна писалището, което му се стори някак безлико.
— И аз не знам с какво ще се заема. Първо трябва да уредя някои лични въпроси.
— С жена си ли?
— Да, с Шарън — отвърна той едва чуто. — Ако успея, нещата сами ще се наредят.
Бе изрекъл името на жена си съвсем преднамерено — така тя сякаш присъстваше с тях в стаята. Направи го, понеже днес Ан бе по-настойчива от обикновено. Това беше последната й възможност да си поговори насаме с него тук, където спомените за дългото тясно сътрудничество, за победите и разгромите, за потисканото сексуално привличане изведнъж изникнаха съвсем ясно.
— Мога ли да те питам нещо? — поде пак Ан.
— Разбира се.
Тя сведе очи.
— Колко ще издържиш така? — рече гърлено жената.
— Колко ли? — отвърна все така тихо Худ и поклати глава. — Не знам, Ан. Наистина. — Дълго не сваля очи от нея. — Нека сега аз те питам нещо.
— Питай! — подкани тя. — Каквото искаш.
Гледаше го още по-морно и отпреди. Той се запита какво го е прихванало, та си причинява това.
— Защо точно аз? — поинтересува се Худ.
Ан се изненада.
— Защо проявявам интерес точно към теб ли?
— Само това ли проявяваш? Интерес?
— Не — призна си тя тихо.
— И защо? — настоя Худ.
— Не е ли ясно?
— Не. Губернаторът Вегас. Сенаторът Кауфман. Президентът на Съединените щати. Работила си с едни от най-изявените личности в държавата. Аз не съм като тях. Аз, Ан, си плюх на петите, избягах от арената.
— Не, не си избягал. Напуснал си я — поправи го тя. — По-различно е. Напусна я, защото ти е дошло до гуша от безкрайните интриги, от политическата целесъобразност, от това да си мериш думите. Честността, Пол, е много привлекателна. Както и интелигентността. А също умението да запазваш самообладание, когато край теб разни мазни политици, генерали и държавни глави подрънкват със сабите.
— Пол Худ, самото въплъщение на самообладанието — подсмихна се той.
— Какво му е лошото на самообладанието? — попита Ан.
— Не знам — отвърна той. Изправи се и вдигна кашона. — Знам обаче, че съм объркал нещо в живота си и трябва да разбера какво.