Обаче девойката се изсмя, решила да изпълни прищявката си, и продължи да съблазнява момчето.
— Не го изкушавайте — настояваше Денитсън. — Това е цяло състояние за него и току виж, че е скочило подир монетата.!
— Вие не бихте ли скочили? — рязко се обърна тя към него и добави по-меко: — Ако я хвърля аз? Денитсън поклати глава.
— Много високо се оценявате — забеляза тя. — За колко суверена бихте скочили?
——
1 Половин крона — сребърна монета от два и половина шилинга; — суверен — златна лира. — Б. пр.
— Няма толкова монети, колкото биха ме накарали да се хвърля — отговори той.
Госпожица Каръдърз за миг се замисли, забравила за момчето в схватката си с Денитсън.
— Зарад мене? — попита тя много тихо.
— За да ви спася живота — да. Но не и зарад друго.
Девойката се обърна отново към момчето. Тя пак вдигна монетата пред очите му. След това се престори, че я хвърля, и то неволно направи половин крачка към релинга, но бе спряно от резките укорни викове на другарите си. В гласовете им се долавяше и озлобление.
— Зная, че вие само си играете — каза Денитсън. — Играйте си колкото щете, но за бога, не хвърляйте монетата.
Дали беше някакъв странен каприз, или тя не вярваше, че ще може да убеди момчето — мъчно е да се каже. Това бе изненада за всички ни. Монетата хвръкна със златен блясък изпод сянката на тентата и полетя в сияйна дъга към морето. Преди да може да го спре някоя ръка, момчето се хвърли през релинга и полетя в изящна извивка подир монетата. И то, и монетата се озоваха във въздуха едновременно. Беше красива гледка. Суверенът се вряза по ръб във водата и на същото това място, почти в същия мит, кажи-речи без да вдигне пръски; се гмурна и момчето.
От черните хлапета, чието зрение беше по-остро от нашето; се изтръгна вик. Всички се спуснахме към релинга. Не ми разправяйте, че акулата трябвало да се обърне по гръб. Тази не се обърна. Застанали високо над нея, ние видяхме всичко в бистрата вода. Акулата беше голям звяр и с първото си изхвърляне прехапа момчето на две.
Някой от нас измърмори нещо — не зная кой, — може да съм:бил аз. След това настъпи мълчание. Първа заговори госпожица Каръдърз. Лицето й бе бледо като на мъртвец.
— Аз… и на ум не ми е идвало… — промълви тя с пресеклив истеричен смях.
Беше призовала цялата си гордост, за да запази самооббладание. Тя погледна умолително Денитсън, после изгледа поред всички ни. В очите й се четеше безграничен ужас, устните й трепереха. Ние постъпихме жестоко — о, зная, като си помисля за това сега. Но не направихме нищо.
— Господин Денитсън — рече тя. — Том, ще ми помогнете ли да сляза долу?
Той не промени посоката на погледа си — най-суровия поглед, който съм виждал в очите на някой мъж, — дори не мигна. Само извади цигара от табакерата си и я запали. От гърлото на капитан Бентли се изтръгна някакъв неприятен звук и той се изхрачи в морето. Това беше всичко, — това и мълчанието.
Тя се обърна и тръгна с твърди крачки по палубата. След
двадесетина стъпки девойката се олюля и се опря с ръка о стената, за да се задържи на крака. И така продължи, като се държеше за стените на кабините и вървеше много бавно. Трилоур млъкна. Той обърна глава и подари на дребното човече студен въпросителен поглед.
— Е — каза той най-после. — Как бихте я нарекли вие? Дребното човече с мъка преглътна.
— Не мога нищо да кажа — рече то. — Нищо не мога да кажа.